Жан Бригс, студентка в Харвард през 1960-те години, направи удивително откритие за човешкия гняв.
На едва 34 години тя се отправи далеч отвъд Арктическия кръг и прекара 17 месеца в суровата тундра — без пътища, без отопление, без магазини. Зимите там падаха до –40°C и по-ниско.
За да разбере живота на инуитите, Жан успя да я приемат в едно от местните семейства.
Това, което видя, я остави без думи: възрастните представители на тази общност притежаваха почти свръхчовешко спокойствие и контрол върху гнева си.
Никога не избухваха, никога не губеха самообладание.Един път, когато вътре в иглуто някой разля кипящ чайник и част от ледения под се стопи, никой не вдигна глас.
Само тихо „Тъжно“ и моментално донесоха нова вода.
Друг път, след дни на внимателно връзване, риболовната „корда“ се скъса още при първия замах — реакцията беше също толкова спокойна: „Ще направим нова.“
Докато ги наблюдаваше, Жан се почувства като емоционално невръстно дете в сравнение с тях. И започна да пита:
Как успяват инуитските родители да научат децата си да запазват такова удивително спокойствие?
Един следобед тя получи отговора. Млада майка играеше с разгневеното си двегодишно момченце.
Тя му подаде малък камък и меко му каза: „Удари ме с него. Още веднъж. По-силно.“ Когато детето хвърли камъка, тя прикри очи и се престори, че плаче: „Ооох, боли!“
Първоначално действията ѝ изглеждаха странни, но скоро Жан разбра смисъла им. Инуитите никога не крещят и не наказват малките деца. Те възпитават чрез игра — спокойно им показват какви са последиците от гнева и им помагат да развият емпатия, а не страх.
Дори когато детето удря или хапе, отговорът е нежност, не ярост. Урокът е в разбирането и съзнателното чувство, не в наказанието.Може би ние всички бихме могли да научим нещо от една култура, в която гневът не се потиска с насилие и не избухва , а просто се приема и разбира.
