МИША ОТРОВА
/ по действителен случай/
Запролети се. Лястовиците се върнаха в старите си
гнезда в село Падина и нарекоха годината да е благатна.
Слънцето все по-често започна да се спира на върха на
чуката и да си играе с облаците. Скоро минзухарите
прецъфтяха, след тях и лалетата. Почнаха да червенеят
черешите и да мамят скорците. Падинчанки сложиха
медните тави на огъня и свариха сладкото. По клоните
тежеше сладост, колкото за адет. Обраха я на Задушница
черните забрадки и почнаха да раздават за мъртвите си.
А мъртвите надничаха през облаците и се усмихваха.
Бавно пристъпваше между гробовете и Яни. Вдовец от
три лета, той съвсем бе побелял, макар и да нямаше още
50 години. До него вървеше петнайсетгодишната му
дъщеря Сия и колчем момичето извадеше шепа зрял плод
да подаде на старица с бастунче, очите му се
навлажняваха. В кошничката бяха останали три-четири
неугледни червенушки, а свещите догаряха на гроба на
жена му, кога Яни се изкашля и продума:
– Сийо, трябва да ти кажа нещо. Решил съм да се оженя.
– Що думаш, тате? Да повториш ли искаш? – попита
момичето, не можало първом да повярва на думите и
решило, че не е чуло добре.
– Точно тъй. Доста време мина, откак майка ти почина.
Не искам вече да съм самин.
– Но ти не си сам. Аз съм до тебе, баба и дядо.
– Жена искам да имам, Сийо. Ти скоро ще отхвръкнеш,
ще се задомиш. Време е за старините си да помисля.
Димитра ще доведа вкъщи. На Ганчо дюлгерина щерката.
И тя е вдовица, прилика ще ми бъде. Малко дете има, ама
и него ще изгледаме.
Не беше хубавица Димитра. Слаба и висока като
върлина, с тънки устни и хитри, присвити очи. Носеше и се `
славата на крива и проклета жена, а жените в село и викаха `
Пепелянката заради отровния език. Не я харесваше
девойчето и мислеше, че майка му чува изпод пръстта и
се обръща в гроба. Наведе се, отскубна стрък трева,
поникнал до кръста, а сълзите му капнаха в черната земя.
Сетне въздъхна тежко и примирено рече:
– Не мога да те спра, тате. Коя доведеш, ще я почитам.
Сети се как избраната дойде преди десетина дни в
малкото дюкянче на баща и. Терзия беше той, търсеха го `
людете. Вървяха му работите. Научил беше и нея да крои
и шие, та му помагаше в работата. Краищата на
Димитрината черна кърпа бяха отпуснати, а в ръцете си
стискаше годиначе. Останала вдовица от лани, кога дърво
падна връз мъжа и и го остави на място, тя обаче стъпваше `
уверено и си личеше, че знае що точно иска от живота.
Чак сега Сия, припомняйки си дума по дума, дето ги беше
чула да си разменят, разбра защо е идвала. Не елече и
сукман да си шие, а баща и да я хареса и да се венчаят. `
– Вчера идва свекърва ти, Митро – казваше баща и. – `
Ризи заръча да и ушия. Зачудих се що е сама. `
– Откак съм си у бащиния дом, с нея приказка си
нямаме, Яне. И на гробищата поотделно ходим –
отвръщаше падинчанката.
– Как тъй? Нали уж нова къща строихте с мъжа ти, а и
чух, че сте се гласили да се нанасяте.
– Къща вдигнахме, друг да живее у нея. Едва минаха
четирийсет дни, откак се спомина Петко, свекър ми ми
рече: „Нямаш повече работа тука. Върви си при своите!”
С малко дете ме изпъди посред зима.
– Що не му се примоли да размисли? Снаха си му все
пак, дете на сина му си родила.
– Той не ме искаше, че сама пристанах на Петко. Все
накриво ме гледаше. И щерка си на него кръстих, поднових
го, той нехае.
– Как поминувате сега?
– Не питай! Осем деца сме, аз – най-голямата от всички
с дете. Не постига ни сол, ни хляб.
– И нашта не е лесна. Сия пере, Сия готви… Мама и
тате остаряха, постелята вардят. Трябва и покрай тях човек
да се върти, а мене женската работа хич не ми иде отръки.
– Що не повториш, Яне? Да има кой да ти шета, да те
радва, пък и раздумка вкъщи да имаш…
– Не мога все още да прежаля Сиината майчица, ама
виждам – тежко му е на детето ми. А и аз ще почна да
старея, човек до мене ще ми трябва.
– И мене вкъщи ме гледат изпод вежди. Чувам ги да
си шушукат мъж да ми търсят, догде съм била още млада.
Тъй си хортуваха, догде Яне се суетеше я с кредата, я
с ножицата. Последния път кога дохожда, Димитра донесе
вита баница, уж от благодарност за готовите дрехи.
Усмихва се, благи приказки реди хитрата лисица. Накрай
каза едно: „Ха, със здраве! Ще се прибираме ние.” и си
тръгна, че и детето и беше станало неспокойно. Яни дълго `
гледа след нея замислен, а в следващите дни се щураше
из къщи. Не помнеше кое отгде взема и где оставя,
затръшваше врати, като да не знаеше що върши и на кой
свят е. Отдалеч се забелязваше смущението му. Припомни
си Сия всичкото туй, досети се за чувството, дето
напираше за място в сърцето на баща и и се приготви да `
посрещне мащехата си. Че не беше конец, да го скъсаш, а
нещо, което тя не знаеше как да нарече, но разбираше, че
връщане назад няма да има, щом баща и веднъж е продумал `
що мисли да прави… Мина се, не мина месец – Димитра
се нанесе с щерка си. Гола като пушка дойде, но бърже се
окопити и погледна на всичко като на нейно.
С Яни хитруваше, лъжеше и мажеше, та да си постигне
намисленото. И тя, макар да пееше фалшиво, подхващаше:
„Де гиди, гиди терзийо, да ми ушиеш елече, дека е без
аршин мерено, без креда кроено, без конци и игла везано!
Да ти видя майсторството, майсторството още вещината.“.
Мъжът и се усмихваше и не ` и отказваше нищо. Тя туй и `
чакаше. Колкото повече и угаждаше на прищевките женски, `
толкоз повече тя му се качваше на главата.
Сия и стана омразна едва пристъпила прага, а дядо ` и и `
баба и отписа като окуцели коне. Дълъг ` и беше носът, вреше `
се навсякъде и бърже се зае да въдвори нов ред. Още
първия ден разбута де що ракли и сандъци имаше и
пренареди всичко по своему, че не и беше по угодата. Пак `
от първия ден премести завареницата си да спи при
старците. С цялата къщна работа я натовари, че и детето
и каза да бави. Догде го приспиваше, мащехата видя на `
лявата и ръка вълнен конец със синьо мънисто и рече: `
– Що носиш туй мънисто, Сийо?
– Мама ми го е вързала на ръката, откак ме е родила.
За късмет. И да ме пази от зли очи, лоши думи и коварни
ръце – отвърна девойката.
– Е, та що може едно мънисто? Нищо и никакво
таквоз… Аз на Кръстинчето сребърно кръстче съм `и
сложила. Господ да я варди!
– Мама ми е казвала, че нейната обич се е вселила в
мънистото. А и кога го погледна, все едно мамините сини
очи виждам и ми става мило.
На мащехата обаче, не и стана мило. Почна да крои `
планове да я омъжи, та да я махне от очите си. И сколаса.
Скоро подир влизането `и в къщата венчаха Сия в Тръстиково в сватбената премяна на майка и. Туй беше `
близко до Падина село, та наложи ли се за работа да я
викат, да идва да помага. Подир девет месеца Сия доби
момиче, на следващата година – още едно. Кръсти ги
Зорница и Пенка на свекъра и свекърва си. Ала макар в
съседно село, пак не стана драга на мащехата си.
Само с Чубра, комшийката, се имаше Димитра, че по
нрав си приличаха двете. Яньовица често и се оплакваше. `
– Чубро, я кажи имате ли много мишки у вас, мари? Че
у нас е гъмжило!
– Има ами. Пълно е и у нас.
– Аз край дупките им турих капани, колко сирене отиде
да ги примами… Изядат го и бягат гадините проклети.
Хоро играят в плевника, тичат, гризат в хамбара, зърно не
остана. И ушите ни ще изгризат вече!
– Отрова си трябва. Ще заръчам на моя Маринчо да
купи.
– Е, той се хваща, а на моя хич не му дреме за такива
дертове. Оправните си редят живота, а вкъщи всеки тегли
чергата към себе си. Затуй не върви нашта.
– Е, как не върви, мари? Яни нали шие? Боде му иглата,
топове, топове плат гледам носи от града.
– Абе шие той… всичкото нахалост отива. Улав, та улав!
Миналото лято накамари на каруцата черги, халища,
престилки, три топа платно и айде към Тръстиково. Не е
читав ти казвам! Кошниците пълни, пълни за Сия заминават.
То не беше грозде, праскови, ракия, мед, пък отдолу може и
по някоя пара да крие. Ей н`а – за Великден агне и заколи. `
Чревцата и дреболийките и прати чак, дроб сарма да си `
направи… За тука нищо не остана. Тинчето не можа да
вкуси. Такваз, да може, от едно агне две кожи ще вземе.
– Бре, бре… да не и подадеш крайчето на пръста си, `
ще ти отхапе ръката!
– Хапе, та къса. Пък калпава, да не ти разправям колко… Аз очите си нямам време да умия, дет се вика, тя
сигур приспива децата и се търкаля да хърка.
– Ми, тя уж скопосна беше, ма мож да се е отпуснала.
А Яни що дума? Не го ли лови тревога?
– Хич не си слага кахър на душата. Оня ден го гледам,
сгушил се край огъня, пък вратникът отворен. И ми вика:
зъб ма боли, Мито. Помагай!
– Не ти ли се намира някое гвоздейче карамфил? Да го
тури на зъба.
– Абе нищо му няма. Преструва се, да почива.
Мързелив народ, ей! В моя род един калпав няма. Кат
волове сме. Кожата ни чак работи. Тия лентяи,
хрантутници…
– Повтория, Митро… Все едно си омотана в кълчища.
Едно време баба ме предупреди: „Гледай, Чубро, да не
хлопне в твойта паница чужда ръка, че работите се
обръщат наопаки!“.
Тези приказки омотаваха и без туй обърканата Димитрина
глава, та кога си влезеше вкъщи, се караше постоянно с
Яни. Свое дете не си природиха, нямаше що да им скрепи
семейството. Кръстинчето растеше, Сия водеше своите
щерки и времето тичаше с детските крачета. Старите
ставаха, колкото да седнат на трапезата, но на апетита им,
пак според Димитра, можеше да завиди и вълк.
Тя се мъчеше злобата си да приспи, ала същата тази
злоба се опъваше, криеше се във варосаната къща и
скърцаше със зъби. Нищо не убягваше от очите и и яд я `
беше, че Яни все своето чедо и внучките гледа. Накрай
коварството и и лошото в душата ` и взеха връх. Един ден `
си нарочи, че има женска работа в града, отиде и купи
отрова. Скри я на тайно място, под стълбите. После уж
премисля всичко, но накрая реши отведнъж да се отърве
от тия, що и пречат. Такава сгода щеше да ` и се удаде още `
на следващата вечер, че тръстиковчани щяха да идват да помогнат за прибирането на царевицата. На сутринта дълго
умува в каква гозба да я сложи и по пладне се хвана да
готви. Фасул щеше да е. С него щеше да нахрани
омразните. Разбъркваше яденето в гърнето, а ненавистта
я гризеше отвътре. Мислеше си: „Те тия са плъхове, не са
люде. Вдън душа са ми черни! Бая мерудии ще туря. Да
не се усеща отровата. Тертиплийската ще го сготвя, да им
замирише на вкусно, да им се напълнят устите със слюнки.
Да се мъчат! Хак да им е! Къщата, лозето, овощната
градина… всичкото на мойто да остане. Нямам нищо за
харизване. Само зарад дюлите в градината си струва да
ги убия.“ Преди да дойдат нежеланите, повика щерка си и
и рече: `
– Не яж, мама, от фасуля! Сланинка ще спържа за баща
ти, че и той не може го яде. Че нали болен стомах има…
Сланинка и коматче хапни и ти таз вечер! Утре кокошка
ще заколя. Целичка ще я сваря. Само за нас си.
– Що, мамо? И аз искам бобена чорбица да си сръбна.
– Друг ден ще ти сваря за тебе. Тоз фасул е стар, трудно
увира. Гъгрици го бяха нападнали. Пък и люта чушка ще
му стрия вътре – излъга падинчанката – Другите да го
ядат.
– Харно, мамо.
– Блага пита ще замеся ей сегичка. С нея да се наядеш,
Тинке! – и за да не пита повече Кръстинка, добави. –
Донеси няколко глави лук да опечем в жарта!
Момичето само кимна и изтича вън. Туй чакаше
Димитра и кога остана сама, тури отровата. Ръката и`
потрепери. Ала за съжалението и колебанието място тук
нямаше. Подир два-три часа дойдоха тръстиковчани.
Яньовица ги посрещна лицемерно, все едно са най-драги
гости.
– Влизайте, влизайте! Такъв фасул съм сварила,
пръстите ще си оближете! Е, вярно, то постно туй ядене, ама то не може всеки ден да блажим – покани ги с тънка
присмехулна усмивка.
Чак отвънка се носеше дъх на чубрица и джоджен. А
Филчо, Сииният мъж, нали си беше чревоугодник, още от
стълбите почна да преглъща.
– Добре сте ни дошли! – охотно рече и стопанинът на
къщата.
– Добре заварили, тате! – каза Сия и сетне се обърна
към дъщерите си –Зорке, Пенке, ха умийте си ръцете, че
от път идем! На трапеза ще седнем, грехота е пред хляба.
– Зетко, как я караш? – позасмя се Яни, гледайки зетя
си, който влезе последен. – Загладил си се. Добре те гледа
щерката!
– Добре съм, дядо. Не се оплаквам. Да е жива и здрава
Сия, тъй вкусно готви, че от софрата не мога да стана!
Заседявам се повечко – отвърна на закачката Филчо. Пък
на сутляша и и царица ще завиди! `
Наобиколиха софрата, чак тясна стана за многото люде.
Филчо, прегладнял и развеселен, бърже видя дъното на
паницата си. Изсърба си чорбата с три комата и все
посягаше към сланинката. Димитра залците му броеше
мълком и си думаше: „Зинал за самун, като невидял. Яж,
тъпчи се! За последно ти е!“ Сетне погледна малката
Зорница. И тя, като баща си, загребваше с дървената
лъжица бобени зърна. И на нея рече без думи: „Следващата
си ти, Зорке. Подир баща си вървиш. Лакомии таквиз!“
Старците пък тъй им се услади, че по две паници изядоха.
Доволно мляскаха с беззъбите си усти. След туй в съня
си умряха.
– Ох, че вкусен тоз фасулец! – похвали зетят гозбата.
– Филчо, ако искаш повторно ще ти сипя. Джодженът
прави цялата работа – угодливо издума Димитра.
– То като ги гледам как сърбат и на мен ми се прияде
– рече Яни.
– Яне, ти болен стомах имаш. Малко хляб с мерудии
сложи в уста! Е, и сланина има – да ти е блажно –
предупреди го жена му.
Само Сия не бързаше да яде. Отчупи си залче от
питата и дълго го предъвква. Димитра се начумери и
премести поглед към Пенка, по-малкото момиче. Тя лапна
една лъжица и се отказа.
– Пенке, сръбни си де! Не ти ли харесва бобецът? Или
се срамиш? Не си на чуждо място – притеснено подкани
мащехата.
– Мамо, боли– почти проплака детето, държейки се за
стомахчето и легна на одъра. Сия се надвеси над него
грижовно. Хвана детската ръчица и почна да я милва.
Рано се отдели младото семейство да почива, че на
другата сутрин рано щяха да берат царевицата.
Недокоснатият боб в Сиината паница изстиваше.
Мащехата, пребледняла, раздигна софрата и излезе вънка.
Промърмори по адрес на завареницата си: „Стана тя една…
Не яде… ще живее значи. Като тръстиката жилава излезе,
бре! Ни отрова я хваща, ни злоба я мори!“. Изнесе
паниците, начупи ги с камък и ги хвърли зад сайванта. Кога
влезе вътре, Яни, видял парчетата, че беше излязъл за
нещо в двора, и се тросна: `
– Що не уми паниците, ма? Да не си мислиш, че в палат
живееш?
– Ми, без да ис-кам ги счу-пих. Но-ви ще ку-пим, не
ви-кай! – ломеше думите на пресекулки Димитра от страх
мъжът и да не я усети що е сторила. `
– Уф, че си непохватна! И да заекваш почна – забеляза
и Яне, но жена му се беше поуспокоила. `
– Стига си мърморил! Лягай да спиш, утре работа ни
чака! Кат ушиеш утре три фустана, ще купя – рече му тя,
покривайки се с чергата и скоро затвори очи. Сън и се `
присъни, че всичките са останали живи и здрави и сметка и дирят за стореното. `
Ала в съседната одая Филчо място не можеше да си
намери.
– Тежко ми стана, Сийо – рече той.
– Кат ядеш като невидял, тъй ще е! – отвърна жена
му.
– Бе не е май само от лакомия, ама да видим. Сърце
ме свива. Да не викаш утре дядо поп – опита се да обърне
на майтап Филчо, че си беше шегаджия.
– Какви глупости дърдориш? От фасула ще да е.
Коремът ти се изду като на трудна жена, чак сърцето сигур
притиска. Помъчи се да заспиш! Е-и децата се кротнаха.
И Пенка стомах я боли, но кат теб не се вайка. Търпи! И
Зорка дума не издумва.
– Харно, де! – замлъкна тръстиковчанинът, но още
дълго се въртя. Ту топло му беше, ту студено, ту глава го
болеше, ту му се гадеше, доде заспа.
А навън мравките наобиколиха потрошените паници.
На сутринта дворът бе почернял. Сякаш целият мравуняк
беше се изсипал тука. Яде и една невестулка, дето се
промъкна я пиле, я зайче да отмъкне, та я намериха
издъхнала до портата. Мурджо, Чубриното куче, усетило
смъртта, се промъкна през плета и цяла нощ скимтя. Само
мишките пируваха до среднощ в хамбара. Гризаха,
цвърчаха, шумоляха по дупките до зори, догде се сепнаха
от женски писък.
– Детето ми, Филчо-о-о…, – пропищя Сия в полумрака,
кога разбра, че голямото и момиче и мъжът ` и не дишаха. `
Филчо имаше кървави петна по тялото, а момичето и – `
кръв по носа и синкавите устни. Прегръщаше тя
безжизнените и сърцето и се късаше. Димитра се притече `
уж на помощ, но гузно мълчеше. Боеше се някой да не я
заподозре в злосторство. Яни отиде да обади на кмета, че
на село винаги тъй правеха от незапомнени времена. Усъмни се кметът как пък тъй четирима наведнъж са
умрели… Черна ръка е пипала там – си помисли. Ала
такваз лошотия трудно щеше да се докаже и реши да си
трае и той, та не хукна да дири стражарите. Сетне нареди
на трима от село да идат да помогнат на Яни, без да питат
и разпитват за нищо. Умиха и наредиха мъртвите. Четири
ковчега сковаха. Дъски беше купил Яни, нов навес да прави,
пък те за лошо отидоха. Проводиха и едно момче да каже
на Филчовите родители. Та по обяд от три волски коли
слезе неговият род, дошъл да го изпрати. Четири смърти
излязоха от къщата, а людете се споглеждаха. Жените
шепотом одумваха Димитра. Питаха се дали тя не е
повикала смъртта, но нямаше как да я дамгосат като
убийца. Сетне мълчаха над тия, дето тръгваха към
отвъдното. В пресните гробове падна женска клетва – „Бял
ден да не види тая, дето замъгли ума на тате!“ – каза Сия,
едва държейки се на краката си… Ала се сети, че клетвата
е хвърлен камък и се връща върху тоя, дето я изрича и
прехапа устни. И ето – кандило, а под пръстта – наймилите и. Баща ` и я бе прихванал, да не падне. Щото тя `
искаше да умре, да легне в черната, при другите, и би го
сторила ако не беше Пенка, която я чакаше отпаднала
вкъщи. За нея щеше да живее занапред. Попът редеше
някакви думи, които не стигаха до нея. Хлътналите и очи `
издаваха безмерна скръб. Някой преля гробовете, друг
раздаде варено жито, трети сложи откъснати цветя, които
пъстрееха напук на смъртта, напук на сивото небе, напук
на съдбата, дето проявяваше жестокост. Изредиха се
всички да хвърлят по шепа пръст и всеки си тръгна към
дома. Останаха Яни и щерка му.
– Да вървим, Сийо! – рече бащата.
– Още малко, тате, – отвърнаха сухите уста на
почернената. Тя бавно се изправи, прекръсти се и тръгна,
но сякаш връхлетялото я зло сечеше нозете и с брадва. Сетне пипна мънистото на ръката си, погледна нагоре и
проплака: „Мамо, где си мамо? Видиш ли що ми се случва?
Две деца имах, с едно останах. Мъж имах и него загубих.
Осъмнах бедна, без слънце, майчице.”
На път за вкъщи Яни се затвори в себе си. Досети се
кой му причини туй нещастие, кога намери умрялата
невестулка и мравките край потрошените паници с фасул.
Докато гледаше Сия, почнаха да го спохождат мисли да
изгони жената, изплюла се на протегнатата му ръка и после
забила ками в гърба му. Ала детето и съжаляваше. Че не `
беше виновно то за нищо, та без вина да страда. Но как
щеше да живее в почернената къща? И се питаше как тъй
се омаскари жена му и какъв човек трябва да е, че да
желае смъртта другиму? Човек ли? Звяр ли? Кой и даде `
право на тая, с която осъмва и замръква, чужд живот да
отнеме? И то с такваз ненавист! А не ги ли дваж умъртви:
веднъж – с отрова, втори път – със злоба и от алчност? И
що? С орлите ли ще живее? Но сетне си каза: „Не се знае
колко още ще живеем. Черната люлка ще спре да ме люлее.
А и след двайсетина лета нищо няма да е същото.“ Хилаво
и страхливо му беше сърцето и не искаше да си туря грях,
затуй махна с ръка и повдигна коленичилата до гробовете
Сия. Двамата бавно тръгнаха да се прибират.
Кръстинка не отиде на гробищата. Майка и я щадеше `
и я остави да се навърта край Пенка, която лежеше. Я
водица и даваше, я лъжица мляко, че друго отказваше да `
преглътне. Ала огладняла, не дочака другите да се върнат,
потърси нещо за хапване и откри гърнето с вчерашното
ядене. Забравила поръките на майка си, тя ей тъй без хляб
изяде фасула. Мина се, не мина час, реши да извади вода
от кладенеца гърнето да умие, че да не и се кара майка ` и. `
Но отровата почна да действа. Дали щото фасулът беше
престоял или отровата се бе събрала баш на дъното,
девойчето усети замайване, почна свят да му се вие и се свлече на земята. От устата му потече струйка кръв. В
тоя миг, сякаш усетила, че нещо страшно става с рожбата
`и, Димитра отвори портата, че първа си тръгна от
гробищата, дето нещо като че ли я душеше, и изкрещя.
Виждайки щерка си, а до нея гърнето с отровата, тя се
затича, но падна на плочника. Лошо си удари
Откъс Ивелина Радионова
