„Разпокъсаните облачета полека-лека растяха и обгръщаха хоризонта. Около мелницата се завъртя весело хоро. Христина бързо като котка се спусна по стълбите надолу, без ла остави теслата на Дъбака.
– Ей, момиченце, не си играй! Остави ми теслата!
– Ела си я вземи! – извика му тя отдолу и се улови на хорото.
Дъбакът слезе и се спря да погледа. Христина играеше лудо, като че ли на шега, и насмешливо поглеждаше младия воденичар. После тя отведнъж се пусна от хорото, затича се с подпряна на хълбок лява ръка, с размахана кърпа в дясната и като спря пред гайдаря, изкомандува му
– Ръченица!
Гайдарят мигом я засече. Христина понаведе гиздаво, глава, трепна с цялата си снага, размаха високо кърпата, пристъпи кротко веднъж напред, веднъж назад, подскокна леко и заигра, сякаш се сля с живите трептения на чудните звукове.
Хората се натрупаха да гледат.
Свирнята бе изкусна. Под пръстите на гайдаря изскачаха весели и игриви звукове и така трептяха, така лудешки се слагаха и вдигаха, щото човеку се разиграваха дрехите на гърба и сърцето биеше, готово да се понесе като откъснат лист във вихъра на тая шеметна свирня.
И славният някогашен игралец Дъбакът не можа да се стърпи. Дъхът му се спря, сърцето заби и той, забравен, изскочи срещу Христина и мълчешком, блед като платно, заигра.
Вик от възхищение се изтръгна ог стотици гърди, стотици очи заследиха двамата играчи. Дядо Корчан слезе от покрива на мелницата да гледа от по-близо и очите му светнаха от удоволствие.
Дъбакът сякаш не стъпеше на земята. С наведена глава, без да погледне наоколо, той се носеше като вихрушка и правеше неподражаеми движения с краката.
Ала след малко той се спря, като че ли от някоя внезапна мисъл.
Христина застана пред него и му рече
– Ще те надиграя!
– О, о, да има да вземаш! – обади се някой от гледачите.
– Ще го надиграя!
– Може! – рече Дъбакът, уверен, че тя не може.
– Ще те надиграя – тупна с крак Христина. Тя бе прочута игралица и се надяваше на себе си, ала не знаеше какво може Дъбакът.
– Ще те надиграя – повтори гордо и предизвикателно тя.
– Не можеш – рече Дъбакът с поглед, който говореше за наивността й.
– О, о, не мога!
– Разбира се, че не можеш.
– Не мога ли Добре! Ха да се обзалагаме! Искаш ли
Дъбакът се засмя.
– Искаш ли да се обзалагаме – рече пак Христина.
– Добре, да се обзалагаме – каза решително Дъбакът и като извади из кесията си алена копринена връв с няколко жълтици по нея, настави
– Ако ме надиграеш, просто да ти са!
– Ще ли да си стоиш на думата – извика разпалено и сериозно Христина.
– Това е облог – ще стоя! Ти що даваш
– Ха сега де! – обади се някой от навалицата. Избухна смях.
Дядо Корчан цял сияеше от радост.
– Де да видим какво ще стане! – рече той и се обърна към Лазар
– Дъбак, ще те надсмете моята унука!
– А Ти що залагаш – повтори настоятелно Дъбакът.
Всички чакаха, че дяволитата Христина се шегува и ще се откаже, но тя стоеше горда и права. В очите й се четеше решителност. Лицето й изпървом побледня, после пламна в огън. Тя засрамено наведе глава и прехапа устни и като погледна в очите Дъбака, който упорито я гледаше, рече твърдо
– Ако ме надиграеш, ще ти пристана!
Погледът на Дъбака се запали срещу нейния.
– Добре – рече с усмивка той, – ще стоиш ли на думата си
– Убий ме, ако те излъжа! – отговори Христина.
Очите на двамата светнаха. Навалицата загърмя от радост и висок смях. Лицето на дядо Корчан сияеше. Искаше му се да погали немирната си внучка.
Гайдата писна. Навалицата притаи дъх.
Играчите застанаха един срещу други и едновременно почнаха.
Дъбакът чевръсто застъпя срещу Христина. Тя се затича леко на пръсти и го замина. Двамата се изгледаха от глава до крака, като че искаха да покажат надмощието си един пред друг, и заиграха един срещу други. Христина размаха с кърпата, изви като лебед бялата си шийка и леко се понесе във вихъра на веселата свирня. Лицето й пламна, унесено се полусклопиха босилковите й клепки, завълнуваха се облите й гърди.
Дъбакът пък съвсем беше се забравил. С ръце, нехайно кръстосани отдире, той подскачаше като елен, заставаше с чудни движения срещу противницата си и заситняше, та сякаш се поколваше на едно място. После, като отърсваше глава да окапе едрата пот, която обливаше лицето му, той правеше движение, като че ще скочи назад. Христина, която дебнеше всяка негова стъпка, излеко и на пръсти политаше към него, но той подскачаше напред и тя неволно се намереше толкова близко до него, че усещаше дъха му и топлината от пламналото му мъжко лице. Той полека-лека се отдалечаваше и неусетно я увличаше по себе си, като че се шегуваше. Едно надмощие, едно мъжко надмощие личеше във всяко негово движение и Христина неволно падаше под силата му. Унесена, тя се мъчеше да победи, но след едночасова борба спря отмаляла и запъхтяла. И като отри потта от лицето си, едвам продума от умора
– Не мога вече. . . Надигра ме!
И един страшен срам щеше да я разплаче.
– Надигра ме, признавам – повтори като на себе си тя.
Гайдарят престана да свири.
Дъбакът направи последен скок и също запъхтян и уморен, спря.
В навалицата избухна весел смях. Стотина гърди си отдъхнаха, стотина премрежени от гледане очи се изясниха. Другарките на Христина почнаха да я подкачат.
Дядо Корчан стоеше усмихнат.
Дъбакът изтриваше потта от лицето си.
– Е, надигра ме – признавам! – рече засрамено противницата му и скри лицето си в ръце.
Навалицата отново весело зашумя.
– Облога, облога да се изпълни! – завикаха някои и почнаха да подкачат Христина.
Тя дигна глава и почти през сълзи отговори
– Що Аз стоя на думата си!
Шумът утихна. Тия думи бяха толкова смели!
– Да, аз стоя на думата си! – повтори твърдо тя, като се обърна към Лазар Дъбака.
– Истина ли – поиска повторно да чуе той.
– Истина! – рече твърдо тя.
Дъбакът пристъпи при нея и пред всички завърза златния наниз на шията и.
– Тогава да те заведа у дома.
– Заведи ме! – рече тя, като го улови за ръката.
Лазар се усмихна и я поведе надолу към селото.
Навалицата зашумя весело по тях и ги последва.
– Ей, Дъбак, ами ветрената мелница – викна дядо Корчан след тях.
– Аз си намерих друга! – отговори весело Дъбакът.
Глухият старец се засмя така сърдечно, че лулата падна от устата му.“
Елин Пелин
