СТАР, КОЛКОТО МОРЕТО, е този текст,
но аз на всеки 31 август го публикувам – така се прощавам с лятото.
ЕЛЕГИЯ ЗА МОРЕТО
През септември морето е в отпуск.
Гледам го – синьо-зелено и бавно, то се приближава до брега, поляга уж да почине, но пак поема назад и все така нехайно разгърдено – по отпускарски – се шляе нанякъде, после се връща, и пак…пак…
През септември морето е себе си.
След като месеци се е правило на всенародна атракция, на летен отдушник и на консуматив за произвеждане на емоции, тази сутрин морето е опитомен лъв, положил глава върху лапите си на пясъка, където някога са отмаряли царе и царици…
През септември морето е събеседник.
Седим с него един срещу друг. Гледаме се. Двама зеленооки.
Питам го:
– Абе ти защо не остаряваш?
– Ми щото непрекъснато се вълнувам.
През септември морето е притча.
Целувам солените му ресници, то ме прегръща с лявата си ръка, слънцето ни снима за спомен.
Заклехме се да се сънуваме.
