На вратата се звънна…
„Вероятно е Шурик“ – помисли си мама, – нещо много рано си дойде от улицата! – и отвори вратата. На прага стоеше синът, а до него – голямо, рошаво и мръсно куче. То протегна едната си лапа.
– Мамо, това е Дружок, нарани си лапата. Трябва да му измием раната и да направим превръзка – развълнувано каза момчето.
– Господи, кого си довел? — възкликна мама. – Целият е мръсен, страшно е да го пипаш!
– Няма страшно, мамо, ще го изкъпем. И нека остане с нас завинаги – ти искаше да ми подариш куче!
Мама не беше доволна от избора на сина си:
– Но защо ти е бездомно куче?
Но бащата взе страната на момчето:
– За да не бъде кучето бездомно, трябва някой да го вземе – резонно заяви той и съдбата на кучето беше решена.
Когато мама и Шурик изкъпаха Дружок и той изсъхна, се превърна в красиво бяло куче с гъста козина и умни добри очи. Шурик искаше Дружок да живее в стаята му, но майка му категорично се противопостави на това. Тя постла килимче за кучето в коридора и жестоко размаха пръст към него:
– Ще спиш само тук!
На Дружок не трябваше да му се казва два пъти. Когато го нахраниха и превързаха лапата му, той веднага легна на леглото си. Кучето бързо се привърза към стопаните си, въпреки че се отнасяше към тях различно. Той всеотдайно обичаше Шурик, беше готов за него, в огън и във вода да влезе.
Той се отнасяше благосклонно към татко, като с радост му обръщаше гърба си за да го чеши, който пък му говореше с басов глас:
– Е, приятелю, как си?
И се страхуваше от мама. С чувствителното си кучешко сърце Дружок помнеше, че именно мама беше против оставането му в тази къща. Тя никога не галеше кучето и му говореше само под формата на заповед. Дружок се опита няколко пъти да установи връзка с мама. Влизаше в кухнята ѝ, когато тя приготвяше вечеря, и я поглеждаше вярно, сякаш казваше: „Е, погали ме, готов съм да те обичам и да ти стана приятел!“ Но като срещнеше недоволния ѝ поглед, той си тръгваше с виновен вид.
Един ден, минавайки покрай отворената стая на сина си, тя забеляза, че Дружок седи близо до стола на момчето, подпрял глава на коленете му, и той го галеше, говорейки му нещо нежно. Тя тъкмо се канеше да изгони кучето от стаята, вярвайки, че пречи на Шурик да учи, когато чу гласа на сина си:
– Добре, приятелю, почивката свърши.
Кучето веднага се отдалечи от Шурик и легна недалеч от него. „Как това куче обича момчето ми и как му се подчинява!“ — помисли си тъжно мама. От този момент нататък тя стана небезразлична на отношението на Дружок към нея.
– Защо не ме обича? – попита с известно огорчение майката сина си. – Аз съм тази, която го храни и се грижа за него!
– Той те обича, мамо, много те обича – отговори синът, – но ти самата не го обичаш и той го чувства.
– Е, сега кучето се нуждае от специална любов – засмя се мама.
– Защо да е специална? – отвърна момчето. – Любовта е любов. Обичай Дружок и той ще ти отговори със същото.
Мама забеляза как присъствието на Дружок има благоприятен ефект върху характера на сина ѝ. Той стана по-спокоен и послушен. Майката оцени Дружок още повече, когато отидоха на вилата през лятото. Сега тя спокойно оставяше сина си и приятелите му да ходят в гората за гъби и горски плодове, знаейки, че с Дружок никога няма да се изгубят. На раздяла тя винаги казваше: Дружок, елате си у дома за обяд! – и те винаги се връщаха навреме.
– Това куче! – учудваше се мама. – Сякаш има часовник на лапата си.
Една зима цялото семейство отиде на село. Шурик взе със себе си ски и отиде с Дружок в планината. Пързаляйки се в планината, той се спъна в някакъв корен, падна и почувства болка в крака. Искаше да стане, но не можа.
– Дружок, бягай вкъщи! У дома! – повтори Шурик. – При татко и мама!
И той се втурна. Когато родителите видяха, че кучето се е върнало само и с тревожен лай се втурна към тях, после се отдалечи, сякаш ги викаше да тръгнат с него. Те разбраха че нещо се е случило със сина им.
Те побързаха след кучето, което ги заведе до Шурик, седнал на паднало дърво.
Баща му го взе и го заведе вкъщи. След като прегледа сина си и се уверила, че няма счупване, майката направи стегната превръзка и го сложила да легне. Тогава тя се приближи до Дружок, прегърна го и започна да го гали.
– Благодаря ти, Дружок – прошепна нежно тя, – ти наистина си нашият приятел. Бог неслучайно те е довел.
И кучето близна ръката ѝ с благодарност.
Вечерта, когато мама седеше до леглото до сина си и шиеше нещо, Дружок се приближи до нея и положи глава на коленете ѝ…
.
/LI_Ganago/
