Някога бях много задръстена.
Опитвах се да спазвам всички правила.
Да оправдавам всички очаквания.
В стремежа си да бъда забелязана и обичана, се бях превърнала в човек-огледало.
Всеки виждаше в мен това, което искаше да види.
Учителите-отличничката.
Родителите – послушната дъщеря.
Приятелите- приятелката, която винаги е на разположение. За съвет, за помощ, за утеха.
Докато един ден не се събудих и не реших, че вече няма да бъде така.
Не се беше случило нищо драматично.
Просто така реших.
Че ще бъда това, което искам аз.
Не другите.
Другите бяха потресени.
Изведнъж станах арогантна.
Станах егоист.
Приятелите ми се стопиха като снежна топка на лятното слънце.
Беше ли болезнено?
Малко.
Много по-трудно беше да накарам всички да разберат, че това, което са виждали с години, не съм била аз.
А тяхната и моята представа за Идеалната жена- дъщеря, сестра, роднина, приятелка, съпруга и майка.
Имаше сръдни, скандали, тръшкане.
И все още ги има понякога.
Но аз някак си осъзнах, че животът е мой.
И е кратък.
Клишета, ще кажете.
Те за това са клишета, защото отразяват действителността.
Осъзнах, че противно на общоприетото, не съм длъжна на никого за нищо.
Че никой и нищо не е мое, освен тялото, душата и мислите ми.
Че няма как да загубя нещо, което не е мое.
Мога да загубя само себе си.
Че няма нужда да ревнувам.
Защото ако някой иска да е до мен, ще бъде. Докато това му е необходимо.
На него, не на мен.
И аз нищо не мога да направя.
Осъзнах, че няма смисъл да се тревожа за неща, които не зависят от мен. И понеже много малко неща зависят от мен, всъщност почти няма за какво да се тревожа.
И от мен се смъкна товар.
От тревоги, задължения, очаквания, комплекси.
Сега ми е леко.
Разбира се, има много хора, които държат да ме осведомят какво мислят за ужасния ми характер и неприемливо поведение.
Не бих ги лишила от тази възможност.
Но ако знаеха колко е безпредметно, не биха си правили този труд.
Защото не можеш да промениш никого, ако той не иска.
Не можеш да накараш никого да те обича, да те приеме в живота си, да ти бъде приятел.
И не можеш да му се сърдиш.
Ние се мислим за перфектни.
Добри, отзивчиви, недооценени.
Но рядко това е така.
Всички сме замесени от една и съща кал.
И сме добри в даден момент и лоши в друг.
С даден човек сме добри, с друг- не толкова.
И това не зависи от човека, а от нас.
От това, което ние виждаме в него и постъпките му.
Обичаме тези, които се съгласяват с нас.
И не обичаме тези, които ни възразяват.
Защото те не признават нашето превъзходство.
Човешката природа е една и съща.
Но когато свалите товара от предразсъдъци, лицемерие и фалшива добродетелност, ви става по-леко.
И животът ви става по-прост, по-спокоен и много по-поносим.
Стига да имате смелостта да го направите.
И твърдостта да понесете последствията от постъпката си.
Но си заслужава!
Наистина си заслужава! <3
Таня Арабова
