България. Договорените величини са за обем, не за реално доставен газ. Няма газ!
Това означава, че чрез един-единствен договорен параметър е „закотвен“ капацитет, еквивалентен на повече от половината от нуждите на страната, за период от 13 години, без този капацитет да бъде разпределян чрез пазарни механизми, без конкурентен достъп и без прозрачна регулаторна оценка. Формално този капацитет не се представя като „блокиран“. На практика обаче той е
дългосрочно резервиран, изведен от нормалния пазарен режим, използваем изключително по инструкции на насрещната държавна компания BOTAS, недостъпен за други доставчици при равни условия.
Това има три директни тежки последици:
Първо, създава се структурна доминация върху ключова входна точка на българската газопреносна система, без пазарен тест и без оценка за въздействие.
Второ, всички алтернативни източници на доставка – през други интерконектори, LNG терминали или вътрешноевропейски маршрути се оказват вторични, тъй като се конкурират за остатъчен, по-малък и по-несигурен капацитет.
Трето, пазарната структура се променя административно и договорно, а не чрез търсене и предлагане, което противоречи на основните принципи на европейския вътрешен енергиен пазар.
Следователно твърдението, че договорът е „търговски“ и „без системен ефект“, е несъстоятелно.
Когато един договор засяга над 60% от националното потребление, той по дефиниция има дългосрочни структурни последици за доставките на газ, конкуренцията и сигурността на снабдяването.
И всичко това е направено:
– без предварителен мандат от Министерския съвет;
– без ратификация по чл. 85 от Конституцията;
– без фискална оценка от Министерството на финансите;
– без регулаторна оценка от КЕВР;
– без нотификация и превантивен контрол от Европейската комисия.
Не става въпрос за „лош договор“ и лошо управление. По-брутално е, а именно – как една държава допуска повече от половината й газов капацитет да бъде обвързан дългосрочно, в тъмно, без контрол и без информирано решение. Това е модел, при който институциите са изключени от реалния процес на вземане на решения, а обществото е оставено в неведение. Законът е заобиколен чрез прекръстване на междудържавно енергийно обвързване в „търговски договор“, за да не мине през парламента, да не мине през Европейската комисия и да не мине през нормален държавен и обществен контрол. Въпросът не е само политически, а морален и юридически.
Кой пое отговорност за договор, който никой не е виждал? Кой реши, че България може да бъде обвързана с милиарди за нещо, което дори не е гарантирано да съществува? И докога ще се правим, че това е нормално?
Истината вече не може да бъде скрита. И колкото по-дълго се мълчи, толкова по-тежка става отговорността.
18.01.2026
Цвета Кирилова
