Един орел някога научил една жена как се отглежда дете.
— Добре ли си, човешка майко? — попитал орелът.
Жената го погледнала стреснато.
— Страх ме е. Бебето ми е на път да се роди, а аз имам толкова съмнения… Искам да му дам най-доброто — красив, лек живот… но как ще разбера дали го възпитавам правилно?
Орелът кацнал наблизо и отговорил:
— Отглеждането на дете не е да му осигуриш комфорт. Напротив. Когато моите малки се родят, постилам гнездото с меки пера и трева. Топло е, сигурно. Но когато дойде време да растат — махам всичко. Оставям само тръните.
Жената се намръщила.
— Тръни? Това не е ли жестоко?
Орелът я погледнал право в очите.
— Дискомфортът ги кара да се движат. Тръните ги подтикват да искат повече — да полетят, да намерят своето място. Комфортът не учи на нищо.
— А ако паднат? — прошепнала жената.
Орелът кимнал.
— Падат. Аз ги хвърлям срещу вятъра. Те падат. Аз ги хващам. И пак ги хвърлям. Отново и отново — докато се научат да летят. И тогава? Ги пускам. Вече не помагам.
Жената разширила очи.
— Ами ако не са готови?
— Няма да бъдат, докато не опитат. Ако ги държа в безопасност завинаги — никога няма да се научат. Не става дума да ги оставиш да страдат. А да им позволиш да растат. Дори когато боли теб.
Жената поставила ръка на корема си, поела дълбоко дъх и се усмихнала.
— Благодаря ти, Майко Орлице. Твоята мъдрост е дар.
Тя си тръгнала — готова да бъде майката, от която детето ѝ има нужда: не перфектна, а силна. Майка, която го учи да лети.
–
Ако искаш детето ти да лети високо —
не му подрязвай крилата с комфорт.
Нека усети вятъра.
Нека се спъне.
Нека се издигне.
Истинската любов не е да ги скриеш от живота.
А да ги научиш как да го живеят.
Дори ако това означава да ги гледаш как падат…
докато се учат да летят.
