„Модра първа стъпи върху най-долното каменно стъпало, изсечено в подводната скала. Изправи се леко на пръсти, усещайки цялата тежест на тялото си. Черните коси, пригладени от водата, се спускаха надолу, като покриваха бедрата ѝ. Харесваше ѝ да бъде земна жена по пълнолуние в тази единствена нощ на месеца. Тя пристъпи бавно напред, последвана от сестрите си. Когато излизаха от водата, сияние от бяла светлина обгръщаше изящните им тела във феерични дълги мантии.
Въпреки този мистичен ефир наоколо сякаш се усещаше нечие присъствие. Спряха, спогледаха се за миг и се отправиха към голямата зала. В тази си част пещерата не беше хладна заради топлата вода, извираща от недрата ѝ. Трите жени погледнаха нагоре към пещерния отвор на залата, през който се виждаше звездното небе и разбраха, че не са закъснели. Отгоре луната бавно спускаше своя първи лъч през кръглото отвърстие. Озареният кръг, който описа лунният лъч, достигна изсечената скална плоча в средата на залата, висока колкото половин човешки ръст. Блестящо сияние започваше да изпълва утробата на пещерата. Вътре ставаше все по-светло. Нимфите усетиха, че има нещо върху средата на скалната плоча. Погледът им се насочи натам и когато достигнаха до нея, те видяха някакъв странен, малък вързоп.
Разперени пръстчета на две малки ръчички се подаваха изпод черна, груба дреха. Чифт очи реагираха на идващата светлина. Модра се приведе леко над вързопа и докосна внимателно с пръсти малкото личице.
– Новородено ли е? – попита Еа, червенокосата, развивайки дрехата, в която беше увито.
– Да!… Пъпната връв е прясно прерязана! – отсече Веда – По нея все още има капки човешка кръв.
– Момче е! – рече Модра и като докосна гърдите му, забеляза тъмночервен белег. Вдигна с ръце новороденото и се взря в белега. Там, малко над пъпа се виждаше извита опашка на змия, която ставаше по-дебела и завършваше върху лявата гръд с човешка глава.
– Змиеносец! – думата, която трите нимфи изрекоха едновременно, отекна във вътрешността на пещерата. Вълнението им от видяното минаваше от една към друга и се връщаше отново във всяка от тях с по-голяма сила. Те осъзнаваха значимостта на всичко, случващо се по времето на това пълнолуние.
Знаеха за старото предсказание и чакаха знак от много години. Морските жени разбраха, че този път сливането им с вселената се отнася не само до тях, но и до едно бъдеще, в което има лъч надежда за по-добър живот. Хармония между видовете, расите и вселената. Хармония между видимото и невидимото, между духа и материята сливащи се в необятното.
Селена освети пещерната зала с цялата си мистика. В този момент навсякъде, по стените, по пода заиграха светлинки от лунното сияние. Сноп ярки лунни лъчи се спускаха върху скалната плоча и новороденото.
Сестрите усетиха, че е дошъл моментът на сливането. Светлинките в залата започваха да се въртят бавно около скалната плоча, преминавайки в наситена, безкрайна окръжност.
Модра – първородната отново взе момченцето в ръце и го вдигна високо над главата си. Обърна се нагоре към скалния отвор, през който надничаше луната. Взря очи в богинята на лунното небе. Черните ѝ очи ставаха все по-тъмни, гласът ѝ – различен, по-нисък и по-монотонен. Тя знаеше, че именно лунната богиня, Селена, беше проправила път на небесния Змиеносец да говори чрез нея. От красивите женски устни излизаше дълбок мъжки глас:
– Ще бъде безсмъртен! Велик войн! Обединител! Ще е дарен с усет за всичко материално и духовно. Силен в познанието и вселенските ценности, той ще укрепи Вретеното и ще добави нови, по-силни и по-здрави нишки към него.
В този миг завихрената окръжност от сияйни малки частици сякаш замря във въздуха. Луната отдръпваше бавно снопа лъчи от центъра на каменния кръг. Мистериозният и тайнствен момент си отиваше.
Модра остави нежно новороденото върху дрехата на скалната плоча.
Веда пристъпи напред. Наведе се над момченцето и като се взираше с морскосините си очи в неговите, рече:
– Няма да е галеник на съдбата… и няма да е лесен животът му…. Същество от неговия вид ще е негов смъртен враг. По-опитен и много силен. Там има някакво многовековно зло. Вероятно това момче ще е един от многото погубени…
Модра и Еа бързо се спогледаха. През телата им за миг пропълзяха ледени тръпки. Те знаеха много добре за поличбите на сестра си. Нещата, които тя предричаше, се случваха. В този момент новороденото се сгърчи. Сви крачета, размаха ръчички и изплака. После изпъна телцето и ръцете си и сви дланите си в малки юмручета. Белегът ставаше още по-червен. Еа уви внимателно детето в дрехата. Сетне го взе и притисна към себе си, като че ли искаше да му даде от своята сила. От топлите ѝ зелени очи струеше любов.
– Няма да бъде погубен. Небесният Змиеносец ще го закриля… Селена – лунната богиня, също. Той ще помогне на Вретеното – каза, взирайки се в новороденото, най-малката от сестрите.
В тоя миг се чу някакъв тих стон, който идваше от една скална ниша, покрай която бяха минали на идване от езерото. Това, че вероятно отново не са сами, ги обезпокои и обърка. Те предпазливо се насочиха към нишата, но не знаеха какво ги очаква там…“
📕Откъс от романа „Вретеното“.
🌏Изображение от Интернет.
🎁За поръчки на романа, моля на лично съобщение.
