Списание Литература

Пазители на планината

„Зеленото злато“ на родопчани

Пристигнах в малкото родопско селце почти на свечеряване. Нямаше жива душа навън. Но рехавият дим, който излизаше от няколко комина, издаваше, че домовете не са съвсем пусти. Макар да беше краят на април, вечерите в планината бяха студени и печките все още топлеха каменните зидове.

Пътечката до върха на селото беше започнала да обрасва. Прясната, „кравена“ коприва по краищата беше най-сигурния знак, че животни е имало по тези земи до скоро, но май вече не е така, иначе зеленото растение дали щеше да стои непокътнато?!

Почти стигнах на върха, където щях да запечатам залеза, но изведнъж  един шум ме отклони от намерението ми. Погледът ми се спря край една плевня. В двора се суетеше прегърбен женски силует – с „драгло“ в ръка грижливо събираше сеното, което беше останало пред вратата на плевнята.

Тази женица, която беше над 80-годишна, току-що беше продала няколко бали сено на хора от съседното село. Спря се за миг, когато ме видя да приближавам и двете започнахме непринуден разговор. Каза, че е на 83 години и до миналото лято е гледала кравичка, но тъй като вече не й достигат сили, вече има само едно теле. Овдовяла преди години, но не се отказала от градините и ливадите си. „14 крави съм изгледала и продала откак почина рахметлията“-сподели бабата. Именно животните са били нейната утеха и с тях е споделяла замесения с вдовишки сълзи хляб през годините. Разказа ми как миналата година е имало голям берекет в района, дърветата са били отрупани с плод, ливадите дали много сено. И макар да нямала много животни, както през годините, тя е успяла отново да напълни плевните и да събере сеното от имотите си, въпреки че силите й са отслабнали. На въпроса ми за какво й е толкова много, след като храни само едно теле, тя отговори така: „Младите сега не гледат животни, не косят ливади. А мене ми е мило! Как да го оставя да изсъхне, като сейбията го е дал толкова много?! Мила ми е земята, сърцето ме боли при мисълта да оставя сеното неокосено! Грях е! И бях съгласна да платя на помощници, защото не са наимам сама, но да го изсуша и прибера на сушина“.

Тази жена се радваше не защото се е отървала от сеното, а защото сеното, което е събирала с толкова грижа, ще бъде изядено от животно, а няма да изгние в плевнята… И сега със същото това внимание събираше останалите сламки в двора- тях щеше да ги даде на следващия ден на нейното теленце…

А аз, съвсем забравила вече за залеза, се спуснах надолу по пътечката и докато минавах покрай копривата, в ушите ми кънтеше: „Мила ми е земята, как да оставя ливадата неокосена, сърцето ме боли“…

Н. Кехайова-Моллова

Из „Пазителите на планината“

Оставете гласа си

0точки
Upvote Downvote

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *