Великият цигулар Николо Паганини, мрачният гений на музиката, човекът, когото нито един град на Европа не се съгласявал да погребе…
Паганини бил с труден характер, възгрозен, с болезнен вид, но след концертите жените буквално му се хвърляли на врата, а мъжете били готови да му прощават тази популярност сред дамите.
Това породило слухове, че си е продал душата на дявола или практикува сатанизъм.
Хора, които изобщо не го познавали, разпространявали слухове, че е истински негодяй, макар че музикантът се занимавал с благотворителност.
В един прекрасен ден баща му Антонио Паганини, италиански търговец срочно потърсил доктор. Пристигнал лекарят, но безпомощно повдигнал рамене – момчето Николо явно било мъртво. Бащата буквално го бил измъчил – заключвал го в тъмна барака без храна и вода и го заставял да се учи да свири на цигулка. Тереза Паганини, майката на нещастното дете, се заливала в сълзи. Купили малък ковчег, но не успели да го погребат – по време на церемонията по прощаването той изведнъж се надигнал, седнал и ужасен се огледал наоколо.
Още на следващия ден баща му отново му връчил в ръцете цигулката.
Той учел много бързо, съчинявал и изпълнявал твърде трудни за възрастта си неща и това завъртяло главата на бащата. Той нямал търпение синът му да стане знаменитост и след като бараката и гладът не свършили работа, наел учител – цигуларя Джованни Черветто.
Вероятно, методите на учителя не се различавали особено от тези на бащата, защото Николо никога не споменавал името му и даже не го смятал за учител.
Може би тези двамата завинаги са могли да го откажат от музиката, но от момчето се заинтересували композиторът Франческо Ньекко и капелмайсторът на катедралата Сан Лоренцо Джакомо Коста. Те се отнасяли с момчето уважително, меко го напътствали, а Коста го взел на работа при себе си в оркестъра.
Обсебеността и суровото отношение на бащата не минало безследно. Цял живот Николо има крехко здраве и пристъпи на мрачност. Освен това е потресаващо необразован, което за знаменитост, какъвто става с времето, е непростимо: пише с грешки, невеж е в областта на историята, макар че е понаучил това-онова, колкото да поддържа някакъв разговор. Явно баща му не го е пускал и на училище.
Талантът на юношата трябвало да се развива. Отиват при знаменития по това време, Алессандро Ролла.
Ролла бил болен, никого не приемал и баща и син Паганини се канели да си тръгнат, когато Николо видял на масичката цигулка и ноти. Написаното го заинтересувало, взел цигулката и засвирил. Болният Ролла чул изпълнението на собствената си творба, вдигнал се от леглото с желанието да види вълшебния музикант. Когато видял, че това е само един юноша, се обърнал към бащата: „Аз нямам на какво да науча този млад човек“. Изпратил го при композитора Фернандо Паеро, той от своя страна, при Гаспар Гиретти, под ръководството на когото Николо достига съвършенство и като цигулар, и като композитор.
Паганини става очевидна и неоспорима звезда. Пътува по градове и страни. Мнозина се възмущават от високите цени на билетите за концертите му, той ги вдига още повече. Тези, които идват обаче, са убедени, че този цигулар не прилича на никой друг. Ръцете му струват повече, отколкото са платили за концерта – те са безценни…
За да се разбере майсторството му, трябва да се знаят два факта. Веднъж заради спор той изсвирва мелодия на копринено шнурче от лорнет. Друг случай – недоброжелатели срязват всички струни на цигулката му, освен една. Той изсвирва целия концерт на тази струна и то така, че никой в залата не разбрал нищо.
Паганини умира от туберкулоза преди да навърши 57 години. Последните месеци е на легло, почти без да става, само прекарва пръсти по струните на цигулката…
Ковчегът с останките му е закопаван няколко пъти и всеки път е изравян, заради заплахи от местните жители, за да го откарат на друго място и отново да го закопаят… Буквално всички в Европа били уверени, че Николо е сатанист и нито един град не се съгласявал да оскверни земята си с неговите останки.
Прахът на Паганини намерил покой едва през 1896, 56 години след смъртта му, в гробището в Парма.
А на практика феноменалното му свирене било следствие на патология – пръстите му били изключително дълги и гъвкави, както ги наричали на улицата – „паешки пръсти“…
