ПИСМО ДО МАЛКИЯ ПРИНЦ
Здравей!Не сме се виждали отдавна.
Единствено звездите пазят твоя смях.
Надявам се, че си добре. Не си пораснал.
И още имаш роза. И овца.
А ние тук броим вместо звезди –
монети.
Картографираме си плитките души.
Фенерите угаснаха. Не светят.
А пък земята – бавно се върти.
И залезите идват много рядко.
А хората са тъжни същества.
Но всеки си е Крал /поне за кратко/
във царството на свойта самота!
Не пляскаме с ръце от възхищение.
Горчилка пием- може би от срам…
Едно голямо земно затъмнение
се вижда сигурно от твоята звезда.
Сърцата ни са слепи. Много слепи.
(Защо тогава имаме очи?:
Щом няма как да видим със сърцето си…същественото…
И така мълчим.)
Опитомяваме си чувствата. А не лисици.
Цветът на житото остана неразбран.
Понякога дочувам сред звездите
камбанките на звънкият ти смях.
Радосвета Аврамова (Caribiana)