ПОДЯЛБА
Елина седеше на брега на реката. Беше пуснала мислите си да се носят надолу по течението. От време на време поглеждаше нагоре към небето и въздишаше тежко. Сякаш спомени засядаха в гърлото ѝ.
Тежка съдба имаше и се чувстваше безсилна, че с нищо не може да я промени. Поп Климент в тоя час бе извел козичката си на паша и видя прегърбената Елина, приближи се бавно до нея и без да продума, приглади расото си и поседна на сантиметри. Тя като че ли не го забеляза, пък и той се отнесе заедно с нея в мислите си.
По едно време поп Климент наруши мълчанието:
– Елинче, що дириш тука? Тука няма да намериш отговори! – сякаш бе прочел нейните терзания.
– Няма отговори, така е, дедо попе, ама идвам тука да пусна всичко лошо по течението, зер да ми олекне на мен – отговори тихичко момичето.
– Да ти кажа и аз една тайна – всяка болка, изказана на глас, олеква наполовина. Ето, днес срещнах бай Ванко и се разплака пред мене, че тая нощ му умряла кравата. За теб е непонятно как може да тъжиш за една крава, защото татко ти има цели десет, но за бай Ванко е тежко, щото му е едничка, беден човек е, няма пари нова да купи. Край с неговия хляб. Мъката тежи за всеки различно! И слушайки го, взех му болката наполовина.
– Ех, тъжен човек си, дедо попе! Значи много болка има в тебе. Всеки при теб тича да се ожали, пък ти трупаш мъки – тъжно каза Елина.
– Донякъде е така! Ама и донякъде ме прави щастлив, че отнел съм половин болка и тая болка сега ще я пусна в реката, ще си изтупам ръцете и съм чист – каза с усмивка попът и запита вече сериозен:
– Айде, давай, докато не се е мръкнало, ред ти е на тебе да разкажеш, белким ти олекне.
– Батко е тежко болен, залиня още повече. Вече даже не дума, само лежи и диша на пресекулки. Гледа през мен, все едно ме няма в стаята до леглото. Като му хвана ръката, няма живец у него. Тежко ми е да го гледам така и бягам тука, че сълзите ми като падат, водата ги целува и отмива.
Мама даде злато, де що имаше, по доктори. А те само клатят глава и обещават да му мине. Откакто майка свърши златото, даже не искат и да го погледнат.
Обрахме всичките билки по гората, лек няма, батко само зее с отворена уста и сякаш ме моли да го изцеря. – Елина вече плачеше и от сълзи заваляше говор.
– Знаеш ли, що ми се приказа ей сегичка, Елино? – попита поп Климент, а нейните очи очакваха отговор. – Нали знаеш Самодивските ливади, отвъд оня баир? – Климент посочи с пръст в далечината, а Елина кимна с глава и с надежда зачака какво ще каже попът. – Там призори се събират самодиви и играят хоро, но само призори, когато тамън почва да се развиделява. Няма да гледаш дивите моми в очите, че ще те омагьосат! Ще вземеш една от ризите на батко ти с теб. Повече не знам, знам само, че те имат лек за всяка болест.
– Ама мен ме е страх, даже вечер, зимата, като ме прати мама да затворя на кокошките, и притичвам…
– Знам, Елинче, но и друго знам, че сестрата е повече от майка и повече от татко! – рече поп Климент, потупа за кураж Елиникиното рамо и стана да си ходи.
Момичето остана още час след него и премисляше какво да прави. С майка ѝ бяха изредили всички церове, а батко ѝ все така лежеше полужив на леглото.
Елина изведнъж се реши!
Страхът премина в сила и тя закрачи нагоре по баира. Вървя, докато не се стъмни и навлезе в друго село. Реши да остане тая нощ тука, да съвземе сили и помоли Бог утре да бъде с нея по пътя. Тъкмо бе заспала и някой я побутна.
Момичето отвори очи и видя непознат мъж, който се усмихваше благо. И все пак тя изпищя. Опули се срещу него и се отдръпна.
– Коя си ти, моме, и защо спиш тук, ти дом нямаш ли си? Не си от наше село, че при тая красота със сигурност щях да те знам… – запита младият момък Крум.
– Чакам вуйчо Павел да дойде с коня да ме вземе, задрямала съм – излъга Елина.
– В това село само аз, чичо Станчо и байко Райко имаме коне. Да беше се сетила за магаре да излъжеш, по щеше да ме заблудиш. Обаче тук се знаем. – Крум се засмя от сърце, усети защо го лъже хубавото момиче, само дето тя не знаеше, че този млад мъж е честен и почтен. Нямаше с пръст да я пипне, освен ако тя не го пожелаеше.
– Добре де, тръгнала съм към Самодивските ливади, но много път ме чака, тая нощ реших тука да ви погостувам и се надявах никой да не ме види – отвърна смирено тя.
– Какво ще правиш там? Не искам да те плаша, но много смелчаци не са се връщали оттам. Отиват и край!
– Трябва ми лек за батко, там има цер. От смъртта спрях да се боя, щото всеки ден като погледна в очите на брат ми я виждам да се прокрадва вътре в тях. – Елина беше твърдо решена, а Крум го усети, но все пак запита:
– Искаш ли да ти бъда компания, да дойда с тебе!
– Не! – отсече тя и довърши: – А сега ме остави да се наспя, че път ме чака.
Крум стана и тръгна да си ходи. Питаше се наум откъде това крехко девойче има смелостта да отиде само на Самодивските ливади, колко ли много трябва да обичаш, та да се пожертваш. Момчето беше силно развълнувано от тази мома.
Още по първи петли Елина тръгна. Смела и уверена, че лек ще получи отвъд баира. Пееше песни на глас, потичваше нагоре по стръмното, минаваше през трънаци и нищо не я спираше. Умора нямаше!
Все повече приближаваше и все повече започваше да става тъмно. Когато се мръкна, тя вече бе стигнала мястото. Скри се в шубраците, облече ризата на батко си и зачака.
Очите тегнеха за сън, страхът лазеше под кожата ѝ и в същото време смелост туптеше под гърдите ѝ.
По едно време се чу момичешки смях, две-три самодиви започнаха да се крият зад дърветата. Дойдоха още толкова и всичко бе като магия… Играеха на криеница, после започнаха да се гонят. Изглеждаха толкова красиви, а Елина ги наблюдаваше скришом. Имаха гиздави венци на главите, изплетени от най-хубавите билки. Облечени в бели ризи свалени от телата на ония, дето дръзнали да им видят хорото. С боси пети тъпкаха тревата и там никнеха най-лековитите цветя.
Самодивите се наредиха в кръг и през това време Елина се показа от храстите с наведена глава. По заръка на поп Климент тя не трябваше да поглежда никоя в очите. Застана до тях, всички се хванаха за ръце и започнаха да пеят с цяло гърло, докато играят: През полето, по баира, на крака ни момци идат! Душ ле, хоп-оп, в очи го гледа, люби го снагата… Душ ле, хоп-оп, изпи му душата!
И Елина подскачаше от крак на крак, пееше и гледаше право в земята. Бе една от тях!
Крум тайно я беше проследил и много добре знаеше какво следва. Много негови приятели тук се бяха споминали, влюбени, паднали бездиханно на тревата. Един дядо му беше казал, че снопче коса от девица е като отпор на самодивската магия и по-рано беше откъснал кичур от спящата Елина. Сложи го на очите си и загледа хорото. Гледаше как Елина плаче и пее, гледаше как под кървящите ѝ нозе никнат билки. Изведнъж хорото спря, беше започнало да се развиделява. Една от самодивите отиде до Елина и сложи венец на главата ѝ, момичето припадна на тревите, а самодивите се разбягаха със силен смях, така както бяха дошли.
Крум изтича до момата и я затръска да се събуди, но тя не отваряше очи.
Красивият момък я вдигна на ръце и тръгна надолу по баира. Припомняше си наум, че приказките винаги свършват хубаво, затова по средата на пътя впи устни в нейните. Нищо не последва. Крум седна на една пътека и заплака – с какво ли това непознато момиче открадна сърцето му, с какво го влюби? Че нейната съдба тежка беше и искаше му се да вземе не половината, а цялата ѝ болка.
Отведе я право в нейното село, разпита близки и познати и въведе я в нейни двори. Майка ѝ като я видя такава, изрева силно и започна да кълне съдбата, че и двете ѝ деца са за гроба.
Сложиха Елина да лежи до батко ѝ и извикаха поп Климент да почете молитва последна, последна надеждичка да им вдъхне.
Всички се наредиха около леглото и зяпнаха в устата попа, закръстиха се и замолиха.
Поп Климент тихо се надвеси над Елина и се усмихна, сети се какво е заръчал, като видя венеца. Свали го от главата ѝ, срони билките и даде на майка ѝ да свари отвара с тях. Докато се молеше за душите им, Крум гледаше право в момичето. Зарече се, че ако си отвори очите, ще я поиска за жена. Гледаше я и все повече се влюбваше. Обич ли е това? Обич ли бе да тръгне след нея, да я последва там, дето мъже без бой умират, дето издъхват от женски поглед запленени.
Майката донесе отварата от билки и сипаха първо в устата на баткото, а след него – и на Елина.
Всички чакаха да скокнат двамата, та да ги помилват, да ги прегърнат, да станат да ходят, но все така лежаха на леглото неподвижни. Поп Климент стана да си ходи, отиде до майката и рече: – Утре, като се събуди Елина, да я пратиш при мен!
– Как тъй? Виж я, че не помръдва…
– Стегни се, жено! Едничка вяра имаш! Няма отсега да си отписваш децата! – скара се дедо поп и повтори: – Утре да я пратиш при мен!
И чакаха ги цяла вечер да се събудят брат и сестра. На сутринта Елина тихо пропя:
– Душ ле, хоп-оп… отвори очици, на ти душата! Душ ле, хоп-оп…
И батко ѝ отвори очи, стисна силно ръката ѝ и проговори:
– Сестрице, събуждай се бърже, да ти кажа какъв сън сънувах! Че съм болен и самодиви ми играят, скъсаха ми ризата и ти там беше, сложиха ти венец на главата и повече не помня…
Елина целуна брат си, мина покрай Крум, все едно не го познава. Отиде със сетни сили на реката, седна и се загледа.
Заговори сама на глас:
– Батко се оправи, ама никой не знае, че му взех болката. Цялата болка. И викат ме по име, ей ги, чувам ги как отвъд баира ме зоват по име. Сестрици по съдба ми станаха самодивите и чакат ме, викат ме, чакат… да ида!
Елина се надвеси над реката, вдигна ръце, и тамън да се хвърли в бързея, поп Климент я дръпна назад, извика се силно и я шляпна през лицето:
– Елино, да се убиеш ли искаш, ма, Елино!? Брат ти е буден и пита за тебе, Крум за жена те иска, от майка ти по-щастлива няма, а ти ще се хвърляш в мътните води… напръска я със светена водица и Елина изведнъж се отрезви и дойде на себе си. Гушна дедо поп, пое си дълбоко дъх и каза:
– Ти винаги си тука, и за хубаво, и за лошо…
– Че нали съм Божи пратеник – усмихна се мило Климент. – Айде, ставай, че обещал съм днеска да ходя до бай Ванко.
Един чорбаджия жени синковеца и дарува пет крави на черквата. Ще дам всичките на байко, ще живне човекът!
– Значи и щастието се дели – рече Елина, а поп Климент се провикна през рамото си:
– То, ако не се делеше, живи ли сме, какви сме…
.
Красимира Кепова