•●•●•●•
Чиста беше тази душа.
Чиста.
Неопетнена.
И някак сбъркана – метежна, но истинска.
Допуснеш ли я веднъж, заобичваш я.
И тя теб те заобичва, чисто, като дете.
Дава ти всичко, от което имаш нужда. Дава ти всичко, което някога си искал да почувстваш, за да спре да боли сърцето ти.
И душата ти.
Тя чува мислите ти.
Постоянно.
Свържете ли се веднъж с нея, сила сте си един на друг.
Прегръдката ѝ е лековита – като самодивско биле – докосне ли те, чувстваш едновременно ту топло, ту студено.
И точно в това е магията ѝ – вади от теб и топлината, и студът ти.
Свържеш ли се с тази душа, пречистваш се; започваш да вярваш в доброто у хората, ставаш наивен, по детски.
И си спомняш как се обича…
И се прераждаш…
Преди време обичах една такава душа.
И тя ме обичаше – чисто, съвсем чисто – като от предишен живот.
Обичта ѝ беше лековита, отнемаше болките ми – отнемаше болките и тегобите ми и ги правеше свои.
И така ме лекуваше – и душата, и сърцето, и разума…
Тогава не схващах начина, по който ме цереше – после осъзнах, че отнемайки мъката ми, тя я правеше своя. Даваше ми лек, а разболяваше себе си. И така, ден след ден, нощ след нощ, тя се заразяваше с моята болест. А имунитет за тази моя болест тя нямаше…
Един ден, когато се почувствах по – добре, когато се почувствах здрав и се намерих отново, пътеките ни се разделиха – тръгнах си тихо, без обяснения – бях излекуван и тя вече нямаше какво да ми предложи.
Или поне така мислех тогава.
Вече бях здрав.
Само аз си бях важен. Мисълта да бъда здрав и свободен ме опияняваше, исках да летя, да плувам… исках да живея и това беше най – важното.
Ама че то за кой не е, нали?…
За всеки един от нас това е най – важно…
Така и не разбрах какво стана с тази душа – оцеля ли, умря ли, прероди ли се?!…
Продължи ли да лекува другиму?
Излекува ли себе си?
И не, не съжалявам, че постъпих така с нея – че кой съжалява живота и свободата си?
И не, не ме е яд и за това, че още я помня – че как иначе – тя ми остави толкова много за помнене…
Пък и аз много ѝ оствих, и аз много ѝ дадох…
Със сигурност и тя ме помни…
Уроците се учат.
Помнят се.
(А тъй ми се иска да не съм ѝ ,,просто урок“…)
Съжалявам обаче за друго – много грешни думи си изрекохме. Пък знам, за нея тогава колко важни бяха думите…
Сигурно и още са…
Думите…
Знаеш ли, твърде често казваме ,,сбогом“, а се надяваме това да не е последния път, в който се виждаме с човека, към когото изричаме тази дума;
казваме ,,никога“ с надеждата човека, към когото изричаме тази дума да ни се случи отново;
казваме, че вече не обичаме, когато ни е страх да си признаем чувствата;
казваме, че сме забравили, когато мисълта за човека не ни дава мира;
казваме, че сме изтрили номера, когато го знаем наизуст;
казваме ,,всичко свърши“, когато всичко едва започва…
Само че тогава не знаех това.
И когато тръгнах, не знаех, че винаги ще се връщам в мислите си там, при нея; когато тръгнах, не знаех, че никой никога няма да може да слуша като нея, да говори като нея, да прегръща като нея, да ме усмихва като нея, да се бори с демоните ми като нея, да лекува като нея…
Много други приятелства и любови идваха и си отиваха, ала тя все оставаше да ме гложди отвътре.
Много други приятелства и любови идваха и си отиваха, ала никое от тях не може да стигне до онези скрити кътчета в мен така, както тя някога достигаше до тях…
Ех…
Не, не съжалявам, за нищо не съжалявам…
Какво, усмихваш ли се?
Смееш ли ми се?
Смееш се на жалката ми изповед?
Хм.
Какво?
Ама ти май се унесе!
Нищо.
Почини си!
Толкова си красива, когато спиш.
Ти спи, спи до мен и просто ме помни.
Помни мен – помни Февруари, който сега ти разказва приказка…
