Не иска, тя, душата ми кафе,
а разговор, днес, топъл
глътка нежност, синьо, там, небе
и да изтрие всеки вопъл.
Приятелска ръка-насреща
рамо, дето, тя, да се подпре
прегръдка блага и така гореща
и пак да полети с криле.
Да вдиша жадно глътка пролет
да размие сивотата с цвят
и с усещане за онзи птичи полет
да пробуди с обич своя свят.
На плещта тъгата да отмие
да усмихне пак отново утринта
подслон сред буря да открие
и да се изпълни с топлина.
Не иска, тя, душата ми кафе,
а близост простичка, и пряма
и с оназ наивност чиста на дете
да възкръсне пак след куп от рани.
Михаела Рашева
