ДЪЖД
Плющеше като бесен. Всичко – мокро:
дърветата, паветата, града…
Вън всичко живо бягаше под покрив.
И само те стояха на дъжда.
Унесени. Отнесени. Немирни.
Два жарки лъча в мокрото кълбо.
По всяка вероятност безквартирни,
но приютени в своята любов.
Чадъра черен старчески разперил,
подминах ги, изгледах ги на кръв.
А тайно си въздъхнах: „Ах, до вчера
и мене ме валеше дъжд такъв…“
Прибран на сухо горе в свойта стая,
ги стрелнах през дъждовните стъкла:
две мокри птици гонеха трамвая,
бездомни, ала имащи безкрая…
И от зениците ми заваля.
Дамян Дамянов
