КОГАТО ТЕ ОБИЧАХ – БЕШЕ ПАК
Гълъбина Митева
Когато те обичах – беше пак
такава бяла, снежно-бяла зима…
Навън прехвърчаше измислен сняг.
А аз почти не вярвах… че те има.
Топеше се под стъпките ни – тих…
(бе меко време, този януари)
Сърцето ми – преливаше от стих!
А в шепите – забравена цигара
димеше… И не знаеше защо.
Докато огънчето ме опари!
Когато те обичах – имах сто
и пет любими дати в календара.
Когато те обичах – беше сняг.
Валеше – тих… И толкова излишен!
Обичам те и днес… Но няма как
стопените следи да пренапиша.
Сълзите – тях ги остави на мен!
Оплакала съм толкова недели…
А този януари – е студен!
И пак валят снежинки полудели…
Безумно се въртят над всеки праг.
Над сънища, и покриви бездомни…
Това е и животът… Шепа сняг!
И някой… Който стъпките ти помни.
