Тази тъжна любов
се е свила в сърцето ми
и не иска да тръгне от там.
Няма другаде дом.
Няма друго убежище.
Тя е
толкова много сама…
Този свят ѝ е страшен.
Враждебен. И чужд.
И я плаши безумно.
До отчаяние.
Във очите ѝ –
капки предпролетен дъжд.
Във които се давят сияния.
„Остани…“ – ѝ прошепвам.
„Остани. Остани…
Ще се справим, нали?
Няма друго обичане.
А това,
щом така ни боли,
значи просто е истинско.
Значи просто е истинско…“
caribiana
