Зная,
че съм невъзможна понякога,
даже често дори.
И ти се струва, че вятър съм,
и те разпилявам, нали?
Че съм загубено време,
от което боли.
Неподвластна на стремето
от опити да ме държиш.
Но напивам водата ти
и огньове подклаждам,
и умът замъглявам ти –
аз съм ситост и жажда.
Невъзможна съм, зная –
Вечно в полет на някъде.
Мен може да ме омае
само душа необятна.
.
Надежда Тошкова
