Лятно слънцестоене –
Петя Цонева
Безконечният ден от началната точка на лятото
свърши бавно с червена зора над узрелия хълм.
Светлината бе станала дългата сянка в краката ми,
но отвързах и нейния възел. И вече не съм.
Аз не съм тишината, която мълчи. Аз съм нивата,
пълна с хиляди звънки, заровени в угар щурци.
Аз съм синият вятър, изправил гърба на копривата
и звездата, която в небесната пазва блести.
Аз не съм суетата, която си късаше макове,
за да спретне за своята лятна победа букет.
Нито празната гара, отпратила всичките влакове
в някой край на земята, отрупан с кошари и мед.
Аз съм плътната дума. Сърцето ми стана граматика
и когато мълча, то подрежда словесния ред.
Станах дългия ден, който зрее в асмата на краткото.
И когато узрее, дори и мигът е свещен.
Днес денят превали, превали и земята към изгрева –
той ще дойде, по-бързо от детско хвърчило в нощта.
И тогава, тогава ще стъпя на сянката хилава
и отново ще вържа за нея гърба на света.
До тогава не съм. Нито дума без хляб, нито сбъдване.
Просто нива, в която светулките правят любов.
А на другия ден ще започне най-дългото стъмване
чак до зимния кръст и възхода на изгрева нов.
Петя Цонева
