Душата ми ухае на сълзѝ
все сиви облаци изплаква
вали у нея, как вали
и надежди, щастие оплаква.
В море се дави и горчи
в сулгани плува без умора
под гърди ми адски как кърви
и, уви, ухае на тревоги.
С химери вечно буди се в зори
в утопии размива си крилата
с хиляди у нея празноти
и аромат на самота всред здрача.
С мечти, пропити с обич
разочарования и купища лъжи
притихнала сред празно ложе
и болка насъбрала в две очи.
На плещта със рани тежки
с безверие едно в деня
разпиляна в тишина и грешки
пристан търсейки и бряг в света.
С илюзии за шепа радост
за ярък, слънчев лъч във утринта
за лято жарко, зрънце благост
и безкрайна, Боже, топлина.
За споделеност на земята
да свие във прегръдка дом-една
да отпие жадно светлината
и да прогони всяка тъмнина.
Душата ми ухае на сълзѝ
днес любовта без жал я срича,
а как бленува да обича, да гори
и всеки пусти страх да разсъблича.
Михаела Рашева
