***
Ще ти разкажа за едно момиче.
Тя, приказката, не е най-щастлива.
Но вече знам – повярвай ми, така е,
че и в тъгата зрънце смисъл има.
Момичето е леко остаряло,
жена да я наричам – не прилича.
Защото, ако никой не я гледа,
тя още лудо с облаците тича.
В дъжда дори чадъра не отваря.
В снега пък ръкавиците презира.
Ще се усмихне мило на клошаря.
И в мокрите врабчета ще се взира.
Понякога е страшно уморена…
От себе си най-вече. И от всичко.
Така и не успя да стане зряла.
Да бъде зряла й е непривично.
Житейските уроци не научи.
Но може да ти рецитира Шели.
Ще те залее винаги с въпроси,
кахърите й…не са бели.
И с нея ще си винаги на изпит –
предателствата просто не прощава.
Един талант си има и го носи.
Да се раздава. И да се раздава.
Ако я срещнеш някога, кажи й,
че облаците са безкрайно важни.
Или не казвай нищо – прегърни я.
Голяма работа, че от дъжда е влажна.
Катерина Хапсали
