***
Тъй отдавна не беше ставало тихо…
Не бяха падали нощем звезди…
Чувам как думите престават да бъдат щикове,
само слушат и дишат, и вярват – както преди.
Тъмнината звучи. И е толкова чисто сърцето й –
няма нито един изменил на живота му звук.
Дишат всички треви. И се чува дъхът на планетите.
Господ нощем обхожда градината – Господ е тук.
Аз оставям вратите на своите нощи отворени –
нека влизат комари и сънища, котки и хлад…
Нека влизат на времето всички изпъдени спомени
и донасят със себе си пълна с тъга благодат…
А когато на другата сутрин приглаждам прозорците,
по ръцете ми лепне студен пеперуден прашец…
И спасявам криле от горещата дневна корозия
на живота, затворен в големия къщен кафез.
Петя Цонева