Списание Литература

Поезия

***

Тъй отдавна не беше ставало тихо…

Не бяха падали нощем звезди…

Чувам как думите престават да бъдат щикове,

само слушат и дишат, и вярват – както преди.

Тъмнината звучи. И е толкова чисто сърцето й –

няма нито един изменил на живота му звук.

Дишат всички треви. И се чува дъхът на планетите.

Господ нощем обхожда градината – Господ е тук.

Аз оставям вратите на своите нощи отворени –

нека влизат комари и сънища, котки и хлад…

Нека влизат на времето всички изпъдени спомени

и донасят със себе си пълна с тъга благодат…

А когато на другата сутрин приглаждам прозорците,

по ръцете ми лепне студен пеперуден прашец…

И спасявам криле от горещата дневна корозия

на живота, затворен в големия къщен кафез.

Петя Цонева

Оставете гласа си

0точки
Upvote Downvote

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *