Градът заспива сгушен във мъгли.
По улиците скита тишината.
Ноември кротко си откъсва златен лист.
Аромат на сняг донася планината.
Мълчат дърветата оголени до кръв,
а времето на пръсти се промъква
във пясъчния ми пустинно-празен стих,
усмихва ми се нежно и въздъхва.
Поредната мъгляво-сива нощ
пред стаята ми колебливо се озърта.
Добре дошла и о, какъв разкош –
букет от спомени в ръцете ѝ разцъфва.
Душата ми се пълни с топлина
и ледените мисли разтопява.
Търкулва се сълза, едва-едва,
а на сърцето някак лекичко му става.
Разбирам, че съм всичко в този миг:
градът, снегът, дървото, планината;
дори и пясъкът в самотния ми стих
ме кара да почувствам под краката
най-после малко твърдост на Земя.
Ах, колко малко му е нужно на човека!
Една вълшебна, ноемврийска тишина
и две-три строфи – за усмивка и утеха!
Катерина Кайтазова
