ТРИХОФИЛИЯ
Косата ми е бяла като сняг,
но притъмнява по ъглите скришни.
Не се страхувай никога от тях
и всичките ѝ образи предишни.
Смрачена леко, мека от роса,
от лято, със тревите му разчорлени,
косата ми твореше чудеса
с извивките си топли и злосторни.
Надвикваше заспали гласове.
От прото-Космос. От Уран и Гея.
А глухи, похотливи брегове
кънтяха от копнежа си по нея.
Тълпяха се в къдриците мъже.
Пищяха като гладни корморани.
Косата ми – разбридано въже –
растеше между кости, кал и рани.
Сплъстяваха я мръсни ходила.
Измиваха я девствени порои.
Красеше запотените чела,
но жадните очи не бяха твои.
Нататък беше просто като сън,
развиделен от лоното на мрака.
Косата ми е с глутницата вън.
Във тесен кръг и яростно те чака.
Но ти не идваш с веселия ден
да я помилваш и да я събудиш.
Косата ми пристъпва покрай мен,
разплетена от болка. Като луда.
Преди да се разпръсне на валмà,
преди да изгори до пепелище.
Ела да видиш как расте сама.
И повече не питай нищо. Нищо.
Красимира Макавеева,
Rara Avis
