Съзерцание
Пред мен е ронливата, кротната лятна река.
Пълзи мързеливо и люспесто. Диша с тръстики.
Аз гледам как тя се провлачва с прозрачна тъга
към някаква своя мечта. И морето я вика.
Следя я. Отвъд колебливия малък завой,
оттатък подмостия, сенки, звезди и въпроси.
Тъй дълъг е погледът, с който в преднощния зной
тя слънцето в своите жабешки разливи носи.
Усещам сърцето й как ромоли и почти
излиза на камъка – август е време на суша.
Затварям очите си. Всичко навсякъде спи.
И само сърцето ми в нейното дълго се вслушва.
Над облите камъни бягат листа, вечността
е станала линия тънка. Реката втъкава
на своята водна, менлива съдба в тъканта
безброй неизречени спомени, спящи в забрава.
Но аз проследявам на времето мекия ход,
с такова търпение вгънал мига на безкрая.
И после се влива в морето на този живот
реката на всичко, което не мога да зная.
Петя Цонева
