А КЪЩАТА ОСТАНА БЕЗ ДУША,
откакто мама не живее в нея…
Замръква тук единствено нощта,
а рано призори петел не пее.
Небето я затрупа с тишина.
Замята заприлича на вдовица,
венчала се за своята тъга.
А под стрехите й нощуват птици…
Бръшлянът я уви със шал зелен,
и запълзя към покрива нагоре…
Зловещо някак си, дори за мен,
изглеждат вечер слепите прозорци.
Дори и котка не замръква тук!
Смокинята прекапа необрана…
Но, сякаш на разрухата напук –
лалетата цъфтяха като рани!
Пътеките обраснаха с трева…
Кокошките ги взе една съседка.
Под старата, пресъхнала чешма
два паяка плетяха сложна плетка.
И само топли, есенни цветя
прикриват денем истината, всъщност:
Че къщите остават без душа,
когато никой в тях не се завръща…
Гълъбина Митева
