На камък
Михаела Рашева
Попадах все на камък, Боже
на кухо удрях в тоз живот
изгубих и доверие, и вяра
отдавна не бленувам за любов.
По пътища с мъгли се спъвах
по тръни стъпвах, по бодли
сърцето си на сто го сгъвах
и тясно бе му във онез гърди.
Душата си и нея разпилявах
раздавах я, уви, без жал
в пропасти дълбоки падах
и лазех жално, там, сред кал.
На „авери“ все ръка подавах
приятел бях, добър човек
да прощавам не преставах
и да сея обич в тоз живот-нелек.
Сълзѝте чужди аз да пия
обиди да преглъщам и стрели
предателствата все да трия
и пак да прегръщам в свойте дни.
След бурите да се изправям
след тежки удари да ставам аз
човешкото да не оставям
и да дишам пак със страст.
След „любовите“ да се усмихвам
да кърпя раните си всеки час
с’страховете да не свиквам
и пред горестта да имам власт.
Уви, попадах все на камък
горчиво блъсках се в стени,
но уморена, моля, онзи пламък
върни ми, Боже, за да оцелея, ти.
