Седя на ръбчето на безкрая –
уморена съм, искам дъх да поема.
Гледам – до мен присяда душата ми. Бяла е.
Много по-бяла и чиста от мене.
Докато почивам, си броя грешките –
толкова много и толкова глупави…
Тя ми прошепва нежно: „Човешко е,
Но ако все пак ме беше послушала..“
„Слушах те! – казвам й. – Точно тогава
най-нелечимите рани получих.“
Тя се разплаква – така съжалява,
така й се иска да съм се научила,
да се обичам, да си прощавам,
да не дълбая дупки във времето,
новодошлия гост да гощавам,
а не да трупам пищна трапеза,
за някой, дето вече е тръгнал…
„Разбрах те! Стига!“ – почти просъсквам.
Душата млъква и ме прегръща.
Седим прегърнати – на ръба на безкрая.
Тя знае всичко – аз нищо не зная,
но аз съм нейното малко момиче –
тя ми прощава
И ме обича.
Надя Костова
