Когато Лятото
Когато Лятото от себе си възлиза
навътре и все повече нагоре,
и дивите треви в зелени ризи
прегъват колене да се помолят,
когато тишината е всеобща
и пъстрите кълвачи я облепват
със марките на южната си поща,
а после я препращат на небето,
тогава спирам. В центъра на всичко,
в страха, съня, разсипващата болка,
забила грамофонната игличка
на някой дъх в подребрения грохот,
но спирам също и в сърцевината
на радостта, в дълбоката й ниша,
където е останала земята
и цялото небе, с което дишам.
Защото ако Лятото възлиза
от себе си все повече нагоре,
аз слагам си зелената му риза.
И коленича, за да се помоля.
Петя Цонева
