И хлябът ни щом вече не е хляб
то как ли, Боже, ние да сме същите?
Замесихме си нов, модерен свят
и крием се (от себе си) по къщите,
които ще се срутят някой ден
ей тъй – върху самотните ни плещи…
Ще бъдем ли щастливи? Не съвсем!
По дяволите всички тези вещи!
Онези малки, простички неща,
за зрението ни сякаш са далечни.
Ако живеем всички в нищета
ей Богу, ще сме трижди по-човечни!
Не ни е страх от Дантевия ад.
Живеем сякаш всичко ни е ясно.
И в този хладно-моделиран свят
сърцето ни за чувства все е тясно.
„Моли се! Яж! Обичай! Не съди!“ –
един поет го каза с думи прости.
Но всеки срещу себе си върви…
А тук, на този свят, сме само гости.
Павлина Соколова
