Навикнал на измислени слова
и биохимия разбъркана във колба,
объркал пак сластта със любовта
скимти света в хроничната си болка.
И рони между пръстите си кал,
останала от торса на Адама.
/Едно ребро, превърнато в кинжал
остана в джоба му да отлежава./
Разцъфваща с различни имена
откъсвана през всичките сезони,
жената си остана пак жена
докато я изписваха в икони.
И някой мъж навярно ще съзре
в разтегната и по залез сянка
как никнат в бисерните и нозе
цветя…и вълци тънат в дрямка.
И ще оплаче своя съд Адам-
сърцето си, че в пръст ще се обърне,
а кост от него, легнала в калта,
по-хубава от слънце ще се върне…
Д.Табакова
