Пуснах всичко. И щастливи, и горестни дни.
Нямам време за тежки товари.
И писма, и преструвки, знаеш, всичко гори,
като снимка със спомени стари.
Не запазих мечтите си. Те сами си вървят,
пък юзди да им сложа – не мога.
Две сълзи, и усмивка. После пак съм на път.
А билетът ми – също във огъня.
Изгорих и тъгата. Нямам толкова място,
че такъв квартирант да отглеждам.
Колко трае изобщо всяко истинско щастие?
Точно колкото всяка надежда…
Пуснах всичко. Да лети. Да си ходи на някъде.
Как да скъташ прекрасния ден?
Колко просто било – виж, обратно със вятъра всичко мое се върна при мен.
Мира Дойчинова – irini
