Списание Литература

Поезия

Най-дългият ден

Не иска да си тръгне този ден

и слънцето не иска да залязва.

Сърцето ми, избързало пред мен,

не се завръща в тясната си пазва.

Върви – не, тича някъде напред,

отвъд звезди, тела, треви и думи.

И сянката му, мека като мед,

единствено разстила се върху ми.

Как да те стигна, бързащо сърце?

Та ти си не живот, а два пред мене.

А моите протегнати ръце

са само арматура за летене.

И думите ми само шумолят

като листа, отронени от вятър.

Нима могла бих в този кратък свят

да те настигна миг преди зората?

Напрегнала живота си докрай,

на тялото напуканите жили,

аз също като залеза през май

те викам в тъмнината си безкрила.

Но ти си онзи дълъг, юнски ден,

най-дългият от цялата година.

Напразно чакам да се върнеш в мен.

Но спреш ли, ще заляза в теб.

                                            Завинаги.

Петя Цонева

Оставете гласа си

0точки
Upvote Downvote

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *