Списание Литература

Поезия

Призовавам те, дъжд!

Призовавам те с всички горящи пожари на юли.

С всички птици, разтворили човчици в сухи гнезда.

Призовавам те с всички звезди – водонапорни кули,

от които небето изтегля нагоре вода.

Призовавам те в тази безводна земя! Освети я!

Разпусни водоносния облак над огън и прах…

Нека стане сълза най-горещата черна сгурия,

нека болката бъде ядрото на чистия смях,

нека спрем да измисляме форми, дела и сюжети –

да оставим живота да дойде, какъвто си е –

безразборен, пиян, недомислен и сложно заплетен –

но да има свободна земя и свободно небе …

Призовавам те, дъжд! Разруши всички трезвени  думи,

планомерно написани с патос на стари бюра.

Остави лудостта да забива в земята харпуни –

лудостта, ако тръгне да прави бразди, е добра.

Остави само няколко истински, здрави основи –

утре пак ще са в нас всички струни и всички бодли…

Ето, облакът идва във форма на конска подкова –

ти ела и вали, и вали, и вали, и вали …

Петя Цонева

Оставете гласа си

0точки
Upvote Downvote

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *