Месец по-рано
Все още жив е юни.
Има още неизносени жита.
Все още мракът вдига се на пръсти
своя изгрев да целуне.
Все още са липите
с неизбликнали от жегата злата,
а пчелните колонии предвкусват
свойте медени лагуни.
Все още има време
да протегна към вселената ръка
и в шепа да усетя, че съм хванала сърце.
И е светулка.
Все още е забързана зелено
пълноводната река
и диша учестено любовта –
и вечността – на пресекулки.
Все още има път.
Крайпътни станове на цигани – щурци,
които на сърцето ми
пригласят с тънкозвънките дайрета…
А някъде зад житото,
което изумително класи,
се шири изобилната
кобалтова насъщност на морето …
Все още имам мислите си.
Хляба, драгоценния си дъх,
очите, през които отпътуват
светлините на безкрая.
Ръцете, властелините могъщи
на отворения кръг,
понеже да прегръщаш
е да можеш като тях да се разтваряш.
Сърцето си все още имам живо.
И това са чудеса,
които си припомням, за да да знам,
че вечността е помежду ни.
И нищо, че се чува
през прозорците ни ехо от коса.
Все още мракът стига
светлината си на пръсти. И е юни.
Петя Цонева