Списание Литература

Поезия

Месец по-рано

Все още жив е юни.

Има още неизносени жита.

Все още мракът вдига се на пръсти

своя изгрев да целуне.

Все още са липите

с неизбликнали от жегата злата,

а пчелните колонии предвкусват

свойте медени лагуни.

Все още има време

да протегна към вселената ръка

и в шепа да усетя, че съм хванала сърце.

И е светулка.

Все още е забързана зелено

пълноводната река

и диша учестено любовта –

и вечността – на пресекулки.

Все още има път.

Крайпътни станове на цигани – щурци,

които на сърцето ми

пригласят с тънкозвънките дайрета…

А някъде зад житото,

което изумително класи,

се шири изобилната

кобалтова насъщност на морето …

Все още имам мислите си.

Хляба, драгоценния си дъх,

очите, през които отпътуват

светлините на безкрая.

Ръцете, властелините могъщи

на отворения кръг,

понеже да прегръщаш

е да можеш като тях да се разтваряш.

Сърцето си все още имам живо.

И това са чудеса,

които си припомням, за да да знам,

че вечността е помежду ни.

И нищо, че се чува

през прозорците ни ехо от коса.

Все още мракът стига

светлината си на пръсти. И е юни.

Петя Цонева

Оставете гласа си

0точки
Upvote Downvote

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *