Летен ден
Като охлюв, оставил след себе си сребърна диря,
по прозорците хладно пълзи първоутринен лъч.
Става тежко небето след десет и моли за дъжд –
четиридесет градуса белия въздух подсирват.
Под асмата зелените гроздове меко се пукат,
посивели от белия прах на незнайна мана.
Остаряват дори неродените в мен времена
и пчелите – пресъхнали капки – се ронят в капчука.
И високият облак бездушно в небето се бави,
затрептял като бяла дантела на син кринолин.
И под нея животът изсъхва и става раним.
И звъни в тишината хоралът на юлските жаби.
А на няколко слънчеви пояса само далече
зее страшната, бяла пустиня на близка война.
И узряват в небето шрапнели наместо зърна
от набъбнало грозде в горещата идваща вечер.
После тънкият здрач се кълби и сърцето покрива
с богородна роса и небе от студени звезди.
И светът се приготвя в горещата скръб да заспи.
Само майките, сплели ръце като дъжд, не заспиват.
Петя Цонева