Последната милувка на слънцето падна върху щурчовите струни, че щурците не свирят за слава, тях блян ги води. Щурците, от които сънят бяга и винаги са безпричинно щастливи, захванаха тънка песен за любовта на Орфей и Евридика. Развълнува песента им планинския вятър. И той, ненаситен за хубост, с жалба по нещо непостижимо и далечно, подухна откъм върховете, влезе в хралупите на катериците, дръпна опашките на гущерчетата, прекъсна мравешките върволици, одраска се на дивите шипки и се спря чак щом видя прегърнатите до ръкойките Алтъна и Дойчин. После умилен вдигна две-три сламки и седна край тях да се порадва на младостта им.
– Да идем наесен към Добруджа а, Алтънчице? Там земята е щедра, а житото казват, че стига до пояс. Далече да идем! – рече Дойчин.
– Знаеш тука дедите ни са ломили високи дървета, само и само нива – хранителка да си направят.
Бои се: помисли си Алтъна. Да, страх го е кръвнина да не стане. Та нали смъртта по петите го бе настъпала скоро. Чуха се приказки в село, че Стамен е запалил къщата и обора на либето ѝ, но после всичко утихна. Все едно нищо не е станало. Забравиха людете, защото въгленът гори само там, где падне и чуждата мъка не вгорчава хляба. От тогава Дойчин стана тих и замислен, но сърцето му си остана добро. Не почерня от жестокост.
– А мама и тате забрави ли? Как ще ги оставя? Живот им дължа. Тука ще останем! Нависоко сме родени, нависоко дишаме. В Родопа ни е коренът. Тука, где векуват мури и борове, ще зачена рожбите си и с цедилка на гърди ще качвам бърчините!
Ехото понесе думите ѝ от скала на скала, през урви и дерета, премята ги и ги върна сто пъти усилени. Планината потръпна и ги пое в дълбоката си прегръдка, а отдалече ги гледаше Атлаза, вълчицата. Чиста любов, родопска…
Из “ Алтъна“ ,Ивелина Радионова
картина: Борис Кисьов
