По време на блокадата евакуирали малкото момиченце от Ленинград. Наричали я Леночка. Фамилията си забравила, защото била много мъничка и измъчена. Тя изгубила цялото си семейство: майка си, баба си и голямото си братче…
А нея я намерила специална бригада от изтощени момичета – по време на страшната блокадна зима, които ходели по апартаментите и търсели деца, чийто родители са загинали, или умирали.
И ето, намерили Леночка и я евакуирали. Тя не помнела как возели децата в камион, който се пързалял по леда. Не помнела и как е попаднала в детския дом – толкова мъничка била. Като изтощено гномче с голяма глава и тънка шийка…
Тя вече не искала да се храни. Това се случва при мускулна дистрофия. Лежала в постелята си, или седяла на столче до печката. Греела се. И мълчала. Мислили, че Леночка ще умре. Много евакуирани деца вече умрели от силно изтощение като нямали сили да се хранят и да живеят. И да играят. И да дишат…
Но един ден еднокракият огняр, фронтовакът чичо Коля, на около тридесет години, навил от стара кърпа кукла. Някак разрязал, загънал, зашил и се получила грозна кукла. С химически молив нарисувал очички, устнички. И завъртулка за носле.
Дал кукличката на Леночка и ѝ казал много сериозно:
– Ти, Леночка, люлей куклата. Учи я добре да се храни. Сега ти си ѝ майка. И се грижи за нея по-добре. Виж каква е болнава и такава слабичка. Даже не плаче!…
И тази Леночка се вкопчила в куклата и я притиснала до себе си. Започнала да я люлее и да милва тънките ръчички. За обед хранила куклата с каша, шепнела ѝ нещо ласкаво. И сама хапвала каша и залъче хляб. При евакуацията нямало разнообразие…
…Момиченцето оживяло. Защото тя не трябвало да умира: трябвало да се грижи за куклата, разбирате ли.
.
Румен Рачев „Куклата на Леночка“
