„Помня как веднъж баба ни остави мен и брат ми в къщата на село. Остави ни на дядо и замина за два дни до града при родителите ни, по някаква нейна работа. Бяхме на 8 години. Вечерта си лягаме с брат ми, говорим си, тичаме из стаята, борим се, бием се с възглавници… Влиза дядо и казва:
– Заспивайте, Утре ще ви събудя рано. Закуската е в девет.
На нас ни е все тая, заспахме далеч след полунощ. Сутринта дядо ни буди в осем и половина:
– Ставайте. Закуската е в девет.
– Добре, дядо, само още малко…
И пак заспахме. Станахме към 11. Кухнята е заключена, ключът е в джоба на дядо. А баба по пет пъти ни претопляше закуската.
– Дядо, а закуска?
– Закуската е в девет.
Повъртяхме се малко на двора и решихме, че ще минем и без закуска.
– Дядо, ние ще отидем за малко на реката.
– Добре, отивайте. Обядът е в един.
Прибираме се в три и половина. Кухнята е заключена.
– Дядо?
– Вечерята е в седем.
В седем вече сме седнали на масата. Дядо ни сипва в чиниите леща, слага и малко сирене на масата. Аз започвам да ям. Брат ми побутва чинията с леща.
– Дядо, аз такова не ям. На мен баба ми прави сандвичи.
Дядо мълчаливо взима чинията:
– Закуската е в девет.
– Не, дядо, не прибирай чинията, ще ям.
На следващата сутрин, само след едно: „Ставайте!“, казано от дядо, ние с брат ми веднага скочихме. Измихме се, облякохме се и в девет бяхме на масата.
Та така ни възпитаваше дядо. Без викове, без караници, без нравоучения, без шамари… „
От стената на
Александър Костов
