Имало някога едно село, в което хората били честни, работливи, но малко намусени – смеели се рядко и все бързали — кой за нивата, кой за в обора, кой към лозето… Сякаш предпочитали да са тегобни и угрижени, а не ведри и засмени. По – лесно им било така…
В селото живеела обаче и баба Сребра – голям зевзек. Усмихнатото ѝ лице на фона на намусените образи на съселяните ѝ било като слънце сред облаци…
Та тая баба Сребра все казвала:
— Човек, който не се смее, старее два пъти по-бързо!
Но никой не ѝ обръщал много внимание.
Докато не дошъл първият ден на април.
Тази година баба Сребра решила да направи най-голямата шега, която селото някога било виждало.
Сутринта станала още по тъмно, сложила си черната кърпа, взела бастуна и тръгнала към мегдана.
Там, на големия камък до чешмата, оставила една табела:
„ДНЕС В 12 ЧАСА ЩЕ СЕ ОТВОРИ СЪКРОВИЩЕТО НА СЕЛОТО.“
Под нея имало малка бележка:
„Само който е на мегдана точно на обяд ще го види.“
Към осем часа бай Драган минал за вода.
— Съкровище? — измърморил той.
Прочел табелата три пъти, почесал се по тила и казал:
— Хмм…
До десет часа цялото село вече знаело.
— Сигурно е злато от турско време!
— Или хайдушко имане!
— Или нещо заровено под чешмата!
Към единайсет без десет мегданът бил пълен.
Дошъл кметът.
Дошъл попът.
Кръчмарят затворил кръчмата; и той дошъл.
Дошли бабите.
Дошли и децата.
Дошъл даже и селският даскал.
Всички чакали.
Единайсет и петдесет и пет.
Единайсет и петдесет и девет.
И когато камбаната ударила дванайсет, баба Сребра излязла напред.
Всички се навели.
— Къде е съкровището? — извикал бай Драган.
Баба Сребра се усмихнала, огледала съселяните си и казала:
— Ето го.
Хората се спогледали.
— Къде? — попитал кметът.
Баба Сребра разперила ръце към тях.
— Тук.
Всички мълчали.
— Най-голямото съкровище е, когато цялото село се събере на едно място… и се посмее заедно.
И тогава добавила:
— Първи април е, бре! Ден на шегата! Ден на лъжата! И аз ви поналъгах малко, та за миг поне, да си позабравите мъките и тревогите и да си отпуснете душичките. Ха, усмихнете се де! За хубаво е!
Настъпила тишина…,
а после някой се засмял.
После втори.
После трети.
След минута целият мегдан се тресял от смях.
А бай Драган махнал с ръка и казал:
— Ей, бабо Сребро, ти дърта магарице, излъга ни!
Баба Сребра намигнала, па и тя се засмяла.
— Не съм ви излъгала,
само ви събрах.
Оттогава всяка година на първи април в онова село хората се събирали на мегдана.
Не заради съкровище.
А заради смеха, който понякога струва повече от злато…
😄😄😄😄😄😄😄😄😄😄😄
Честит Ден на шегата!
Усмихвайте се!
