Цял ден Миа си мислеше за среднощната приказка, разказана от баба ѝ. Цял ден тя си спомняше и за родителите си.
Липсваха ѝ.
Нелепета смърт, която бе отнела живота им без време бе облечена в много неясноти и макар Миа привидно да се бе примирала със следственото клеймо ,,неразрешен случай“, съществото ѝ мира не намираше…
Днес обаче по – често се усмихваше при спомена за родителите си. А забавни истории с тях тя знаеше много.
Веднъж беше питала майка си как е избрала името Миа за нея. Тогава Божура се бе усмихнала и ѝ бе казала:
,,Питай баща си за това…“
Като тръгнали да я записват в съвета, малката се разревала и Божура останала с нея вън; Варадин влязъл сам при длъжностното лице и съвсем ясно издекламирал името Мила, кръщавали я на дядо ѝ Мирослав.
Когато всичко било готово и излязъл вън при жена си и щерка си, Божура взела удостоверението за раждане и прочела името Миа… Писарят в съвета пропуснал буквичката ,,л“ и така Мила станала Миа…
Сега, докато се прибираше към къщата на баба си, тя все така се усмихваше на спомена, а щом влезе в двора, веднага затърси баба си.
Петруна беше в градината, береше ягоди…
— За сладко или за компоти? – провикна се Миа от далеч.
— За което стигнат. – усмихна се Петруна. – Хайде, преобличай се и идвай…
Вечерта като си легнаха, Петруна продължи разказа си…
,, Варадин се родил в бурна нощ, в която светкавиците прорязвали небето като древни руни, а дъждът плющял по покривите като конски копита. Бил първото и единствено дете на Ружа и Стоян — бедни, но честни хора, които живеели в малка къща, сгушена в края на селото, сред първите дървета от гората.
Майка му го родила сама, без акушерка, стиснала зъби и сърце. Докато болката я разкъсвала, тя шепнела на детето в утробата си:
– Излез, чедо, да станеш силен като дъб и тих като сняг.
Когато се родило, бебето не заплакало веднага. Отворило очи и само се вгледало в мрака с онзи спокоен, дълбок поглед, който щял да го следва цял живот. Дори дядо му, стар овчар с кораво сърце, прошепнал:
– Тоя плач не е рев, мисъл е. Голям ще е.
Кръстили го Варадин – по името на дядо му, но и защото звучало като камък – здрав, неподвижен, верен, пазещ…
Като дете, Варадин бил необщителен, но не срамежлив — просто наблюдавал. Докато другите момчета се боричкали и надвиквали, Варадин седял встрани и слушал — вятъра в клоните, реката под снега, пукането на дървото в огъня. Обичал тишината така, както другите обичали игрите.
Когато бил на четири, намерил стара брадва в плевнята. Окото му останало в нея. Стоян започнал да го учи на дърворезба, и скоро малките му пръсти изписвали по дървото нежни линии – пеперуди, лисици, елхови клони. Казвали, че дървото му ,,се дава“ , защото го чувства.
Нямал много приятели Варадин, но никога не бил самотен. Гората била неговият приятел — със своите пътеки, тайни, светлини и сенки. Там се чувствал свободен, но и спокоен. Говорел с птиците без думи, с животните — с поглед.
Когато пораснал, раменете му станали широки, гласът му — дълбок и плътен. Но в очите останала онази същата светлина от нощта на раждането му — като проблясък на мълния в мъгла.
А баба му, малко преди да си иде от света, прошепнала, стискайки му ръката:
– Ти си дете на буря, но носиш тишина. Някога ще срещнеш огън, който ще ти говори с нежност. Не го изпускай.
И така, Варадин пораснал — между дърветата и сенките, изваял душата си в мълчание и очакване. Без да знае, че някъде, в друго кътче на селото, едно цвете по име Божура расте, за да му стане пролет.
Един ден, когато пролетта разтваряла сърцето на земята, а реките пеели весело по камъните, съдбата ги срещнала. Божура събирала билки край бистрото поточе, а Варадин тъкмо се връщал от сеч. Очите му се спуснали по реката и се спрели на нея. В този миг сърцето му прескочило удар и той разбрал — това е тя.
Божура вдигнала поглед и срещнала неговия. Тишина ги обгърнала. Не трябвали думи. Оттогава Варадин започнал да идва все по-често в селото — уж за да носи дърва, уж за да поправя огради, но всъщност — за да зърне Божура, да чуе гласа ѝ, да усети присъствието ѝ.
Мълчаливата му обич растяла с всеки изгрев. А Божура, макар и срамежлива, се засмивала по-светло, когато той бил наблизо. Но момъкът не смеел да ѝ признае чувствата си. Страхувал се, че ще я уплаши, че ще наруши крехката хармония между тях.
Една вечер, когато луната била пълна и селото спяло, Варадин изваял от сребърна ела сърце, в което преплел цветя, пеперуди и божур. Оставил го пред прага ѝ и изчезнал в нощта.
На сутринта Божура го намерила. Усмихнала се. Сърцето ѝ разцъфтяло като пролетна ливада. Без да каже дума, тръгнала към гората.
Там, до любимото им поточе, я чакал Варадин. Видял я да идва с дървеното сърце в ръце — и с пламък в очите. Тогава и той проговорил:
– От мига, в който те зърнах, живея в мелодия без край. Ти си моята пролет, моята тишина, моята песен…
Божура се усмихнала и прошепнала:
– И ти си моят вятър, който разлюля цветовете ми.
Оттогава те били неразделни — като гората и реката, като песента и сърцето, като божур и утринна роса. А селото още разказва тяхната приказка — за мома Божура и момък Варадин, които се обичали тихо, но истински и завинаги.“
Петруна млъкна.
Миа плачеше.
– Е, хубава работа! – засмя се бабата. – Що така сегинка? Що плачеш?
– Милно ми стана бабо. – подсмръкна Миа. – Знам, че мама и тате много са се обичали, ама ти толкова красиво го разказваш… Красиво е като истинска приказка…
Петруна въздъхна.
– Като приказка е, чедо, като приказка е, ама във всяка приказка има и лоши работи…
Миа настръхна.
– Бабо…
– Така е, чедо. В тоя живот нищо не е нито само хубаво, нито само лошо – колело е, върти се…
Хайде седни сега да ти доразкажа; седни да ти река всичко – дошло е време всичко да научиш… Това, дето сега ще ти река се случи във време, когато думите още не бяха изречени, а сърцата – заключени в мълчание.
Божура и Варадин се обичаха — но тихо, несмело, с погледи вместо признания и жестове вместо обещания. Двамата се срещаха край потока, в гората, на пазара — но никога не казаха на глас онова, което душите им вече знаеха. Варадин, макар и смел пред вълк и буря, не посмя да признае любовта си. Страхуваше се, че тишината, която ги свързва, ще се разруши от думи.
А Божура чакаше. Чакаше дълго. Но когато дните станаха месеци, а сезоните се смениха, тя си помисли, че се е излъгала. Че може би обичта ѝ е била само неин сън. Много нощи плака. Много нощи питаше ту мен, ту луната Варадин обича ли я, иска ли я, люби ли я…
И тогава, един ден се появи братът на Варадин — Милен.
Миа облещи очи.
– Татко има брат?!
– Имаше, чедо… Имаше…
Милен беше по-млад, буен, красив, с бърз език и живи очи. Той не гледаше като Варадин, но говореше. Не мълчеше — обещаваше. И макар Божура да усещаше, че гласът му не стига дълбоко, колкото мълчанието на Варадин, тя беше уморена от чакане. От несигурност. От надежди, които не се сбъдват…
Милен я поиска, и тя — с премълчана болка — се съгласи. Не защото не обичаше Варадин, а защото повярва, че той не я обича.
На сватбата Варадин не каза нищо. Стоеше в сянка, с очи пълни с буря. Погледна я веднъж, дълго — така, както само той умееше. А тя — в бяло, с божур в косите — отвърна със сълза, която не се търкулна, а остана там — в ъгъла на окото, като недоизпята песен.
Божура се омъжи за чичо ти — не по любов, а по тъга.
Защото понякога, когато любовта не се изрече навреме, животът избира вместо нас…
-Чакай, бабо! Чакай! Ама ти какви ги разправяш?! – развика се Миа. – Първо татков брат, пък после той се жени за мама?!
Сълзи обливаха лицето на момичето.
Старата я прегърна, положи я в скута си и продължи да шепне.
– Тази история не се разказва често, чедо. Тя живее в шепота на старите дървета и в мълчанието между две сърца, които са се обичали прекалено дълбоко, за да си простят, че са се разминали. Защото Божура и Варадин наистина се обичаха…
Години след сватбата, Божура и Милен живееха в дом, пълен с песни, със смях — но не и с дете. Божура беше нежна, грижовна, тиха. Милен — все така буен, но вече уморен от шум. И най-сетне той разпозна онова, което винаги е знаел дълбоко в себе си — че любовта на Божура никога не е била негова. Че тя е като божур — разцъфващ не в неговата градина, а в чужда.
Една есенна вечер, когато листата танцували по вятъра като писма без адресат, Милен повикал и двамата – и Божура и Варадин. Седнали край огъня — и тримата мълчали, както някога. Но този път мълчанието не било страх, а истина.
– Знам, – проговорил Милен, без да ги гледа, – че душите ви са свързани. Отдавна. Преди мен.
– Ти си ми жена, Божуро, но не си моя. А той – той е твоята песен.
Божура навела глава. Варадин гледал пламъка, с очи, които не мигат.
– Аз не съм баща, – продължил Милен. – но вие може да ми дадете нещо по-голямо от бащинство. Вие може да ми дадете истина. И продължение.
И тогава предложил нещо, което никой друг не би имал сила да изрече:
– Искам да имате дете. Заедно. Но то ще бъде наше. Не мое, не негово. А на всички ни. Родено от любов, отгледано в прошка.
Дълго стояли в мълчание. Божура плакала. Варадин мълчал. Милен чакал.
Как станало, не зная. Така и не питах майка ти. Нямах смелост. Нямах и сили.
Знам само, че детето било заченато не с тайни, не с предателства, а с избор.
После, в следващите месеци тримата се сближиха. Все им казвах, че приличат на корени под една и съща земя.
Когато Божура зачена, цялото село говореше, но никой не посмя да съди. Детето се роди не със срам, а с благословена тишина. Роди се с очите на Варадин, с усмивката на Божура и с куража на Милен…
– Как с очите на Варадин?! Ти май вече се измори и се обърка. – нервно се изсмя Миа. – Имам очите на мама, не на тате…
Петруна се усмихна и пак взе Миа в прегръдката си.
– Детето се роди не със срам, а с благословена тишина. – повтори думите си старата. – Роди се с очите на Варадин, с усмивката на Божура и с куража на Милен…
Нарекохме го Дарин — защото беше дар; дар от любовта, дар от прошката и дар от истината.
Нарекохме го Дарин, мила моя.
Нарекохме го Дарин – твой брат.
Миа плачеше.
Сега, останала след смъртта на родителите си сама с баба си, изведнъж разбираше, че има брат… брат и чичо…
Ама къде бяха те?
Защо до сега никой нищо не ѝ бе казал за тях?!
А Петруна не спираше:
– Селото, Миа, дълго шептя за това, което сториха майка ти, баща ти и чичо ти… Някои не разбираха. Други осъждаха. Но онези, които истински познаваха обичането и загубата, само кимаха и разправяха, че когато любовта не се побира в думи, понякога тя се преражда в дете…
Малко след като се роди Даринчо, Милен се разболя; умът му се разболя.
Старите хора викаха, че се е овълчил…
Една нощ, докато всички спали, той изчезнал.
С него изчезна и Даринчо…
Майка ти и баща ти дълго се надяваха, че ще се появят от някъде.
Даже ти вече беше родена, ама майка ти все тъй се надяваше. Така и си умряха – петимни да прегърнат отново детето си; умряха, без да знаят де е детето им…
Е, Миа, искаше приказка.
Получи я.
Сега, чедо, ти сама реши дали чутото тая вечер ще приемеш като вълшебен разказ или като истинска история. Аз трябваше да ти разкажа, а ти трябваше да знаеш. От тук насетне всичко е избор, твой избор. Твой и никой друг.
А сега да спим.
Изморих се.
Петруна каза това и млъкна.
Цяла нощ Миа не мигна – става, пак си ляга, ту плачеше, ту се усмихваше…
Мисли много.
Накрая, като видя, че повече няма да заспи, тя отиде при ягодите и започна да ги почиства и мие; после приготви и бурканите…
Щом се съмна, тя поръси плодовете със захар, наля отгоре им вода и отиде при баба си. Искаше да ѝ каже какво е решила.
Като се приближи до леглото на старата, Миа пребледня.
Петруна тая нощ беше умряла.
Първата част на приказката е тук
https://www.facebook.com/share/p/18xA2PnG4E/
