„Пррррр…
Така звучи вретеното.
А понякога – така звучи паметта.“
▪️▪️▪️▪️▪️▪️▪️▪️▪️▪️▪️▪️▪️▪️
– Кажи ми!
– Не сега!
– Сега! Хайде, кажи ми! Искам!
– Стига! Изморена съм! Заспивай!
– Моля те! Моля те, де! Кажи ми! Искам!…
Усмихвам се. Упорито магаре е тоз’ малкият!
Няма да му счупя лесно ината…
Всъщност няма и да опитвам да го правя – вярвам, че тоя инат в точния момент ще се прероди в упоритост.
Време трябва.
Време.
– Хайде, де, мамо! Разкажи ми!…
Притихвам и се правя на заспала – наистина съм уморена. Ако вляза в разговора, отиде полунощ.
Мълча си. И мижа.
Миг по-късно той вече спи.
Ако сега баба беше тук, съм сигурна, че щеше да каже : „Тъй се лъжат малки дяца!“.
Усмихвам се на спомена.
И май усещам, че се разсънявам.
Какво му влязоха в главата на това дете тоз’ чекрък и тез’ трендафили?…
Харесала му е май приказката за момата, дето плаче бисери и се усмихва в едно с цветята…
Да, определено усещам, че се разсънявам.
Даже категорично вече не ми се спи.
И тази нощ явно ще се будува – знам си аз, влезе ли ми нещо в мислите, сън няма.
Ама какво пък – ,,безсънните нощи често раждат творчество…“ беше казал някой някъде в един Куфар преди време…
Или пък аз самата го бях казала някога?!
Не помня…
Но пък си спомних една приказка…
Пррррр.
Пррррр.
Такъв звук издава вретеното. Като си навлажниш пръстите и го врътнеш, такъв звук издава.
И колкото повече прежда си извлякъл от къделята на хурката, колкото повече бримки си навъртял около шпулата му, толкова звукът е по- плътен.
Прррр.
Прррр.
– Как го правиш това? – питах аз с интерес баба ми, гледайки я как преде с хурката в ъгъла.
Пък тя се усмихваше, мокреше пръсти и ловко врътваше пъпката на заобленото парче дърво.
Врътваше я с усмивка.
Прррррр.
Къделята вълна, привързана към хурката с малко парче пъстър шаечен колан, едва доловимо потрепваше от опъването и бялата нишка полека тръгваше надолу. Постепенно пухеното кълбо се издърпваше в тънка бримка, приплъзваше се по бабините пръсти и се приземяваше, усукано в скута на вълшебното дървено вретено.
Спомням си, че все едно гледах приказка. На живо. Представях си как слънцето седи горе над пухените облаци в бабината къделя, как си харесва невеста долу на земята и през тънките преждени нишки ѝ спуска стълбичка, та да се покачи тя при него.
И да се любят во веки.
– Ела и ти да опиташ?
– А? – отвъщам аз приказно замечтана, не разбираща подканата.
– Не ми ,,А“ -кай, ами стани. Ела!
Ставам аз и бавно се приближавам.
– Седни тука! – заповядва ми баба и пъргаво увива плетена вълнена прашка около детското ми кръстче.
Миг по – късно от лявата страна на тялото ми, втъкната в плетената прашка и опряна в хълбока ми, се перчи хурка.
Моята хурка.
Моята – малка, нежна, с боядисана в не много тъмен цвят дървена снага и бял пухен облак огоре ѝ.
После баба се завърта някъде и след малко се появява в стаята с най-красиво извезаното парче шаячен пояс с пришити петлейки в края.
Тя пристъпва към мен, обгръща къделята с набръчканите си пръсти и я прикрепява към хурката с парчето шарена прелест…
– Хайде! – подканя ме тя. – Наплюнчи си пръстите и се опитай да изтеглиш нишка. Айде, айде. Няма страшно! По-смело, по-чевръсто барай!
– Ама, бабке, как? Не мога!
– Давай, давай! Наплюнчи ги повече!
Спомням си, че опитвах няколко пъти.
Не ставаше. Бримка така и не се отделяше.
И се разплаках.
То и сега май ми иде да ревна…
– Слушай сега, – подхваща ме пак баба. –
мисли си, че хурката ти е приятелка. Мисли си, че тя те пази от лошото; от змея те пази да те не залюби.
Аз се усмихвам.
– Пази те още – продължава тя – от лоша среща, от лоши очи, от магии…
Затова ти за нея трябва да се грижиш, да я обичаш, да ѝ споделяш; песни да ѝ пееш, да ѝ разказваш за либето си…
– Бабкеее!… – усмихвам се аз. – Нямам си гадже, нито пък либе или както ти му викаш. Нито пък мога да пея.
– Ехх… Ти все много знаеш! – подвиква ми баба. – Кой знае един ден к’ви ли ще ги редиш… Как време нямам сега да ти събирам бисерите на листове…
Нямала тя!
Гадже нямала!
Днес може да нямаш, ама утре ще имаш. И като го срещнеш, първо за него на хурката си да разкажеш, че като се зажениш, тя първа с тебе ще тръгне…
Да ѝ кажеш чернокос ли е, светлокос ли е, пък строен и напет ли е момъкът или по-ячък като айдутин…
Ама от ‘сичкото, най- много очите да му гледаш, че то от там, през очите, душата на човек най – се види… Пък ти с очите си, душите на бая народ ще прочетеш.
Даа, знам аз. Виждам…
Хайде сега, наплюнчи пръсти и давай…
Пррррр.
Пррррр.
Звукът на предящо вретено се забива в мозъка ми.
Всички спомени се заклинват там в едно с всички приказки, всички наивни момински мечти и блянове.
И изведнъж завалях.
Очите ми заваляха.
Душата ми заваля…
Ех, бабо, бабо!
Чуваш ли ме, бабичко?
Чуваш ли ме, че аз още те чувам!
Чуваш ли ме?
Виждаш ли ме?
Видя ли, бабо, колко змейове срещнах в дните си?
Видя ли?
И срещам ги още!
Преброи ли с колко хали и самовили се сблъсках и сборих в нощите?
Видя ли?
А либето, бабо, видя ли го?
Че то хурката ми тъй и не видя.
Нито хурката, нито вретеното, нито кълбетата с преждата ми видя.
Пък тя преждата, бабо, шарена стана – и бяла, и черна, и жълта… Нишките бая се оплетоха. И всичките цветни станаха…
И що ми не даде, бабо, либето хурка, ами с моята взех всичко да върша и я остана само тя да ме пази?…
Пррррр.
Пррррр.
Полека отварям очи.
И е мокро.
Дъжд ли валя?
Или плаках?
Боже!
Помня ли още как се вързва къделя?
И помня ли още къде ми е хурката?…
Прррр.
Прррр.
Бавно, някак по навик, навлажнявам пръсти.
Да, да.
Навлажнявам ги точно така.
Със слюнка.
Да, правя го бавно, а шиб*аният грип ме гледа през прозореца.
И ми се смее.
Да, изглежда самонадеян, но това е така, защото не знае за вълшебните свойства на хурката; защото не знае, че най-голямото имане са сребърна хурка и златно вретено.
Защото не знае как се преде и защото не е чувал звукът на вретеното….
Прррр.
Прррр.
– Мамо, може ли да дойда при теб? – две топли очички надзъртат над леглото ми.
– Какво има, що не спиш? Късно е.
– Събудих се от някакъв шум. Все едно нещо правеше „Прррр.Прррр.“ Събудих се и сега не мога да заспя.
– Ех, голям си вече. Я се виж какъв мъж си станал… – усмихвам се аз. – Хайде, мушкай се при мен. Ама няма да риташ! И веднага заспиваме, нали!
– Мамо?
– Оффф. Кажи?
– Разкажи ми приказка де. Моля те! Така ще заспя по-бързо.
– Ех, какъв си хитрец ти… Хайде, ела да те гушна. Мирувай сега. Стига шавай. Чакай да те завия по-добре. Тихо сега. Слушай. Ше ти разкажа приказка за хурка, вретено и книга… Слушаш ли?
– Слушам!
,,Имало едно време прочут старец.Той имал едничко момиченце. Хубава била къщата на мъдреца – висока, светла, с много стаи,с цветна градина. Играло си малкото момиченце в градината, тичало из хубавата къща, обикаляло всички стаи.
Само в една стая не влизало.Тя била винаги заключена.Един път момиченцето се помолило на мъдреца:
– Пусни ме, татко, да вляза в заключената стая! Тя ще е най-хубавата.
– Наистина – отвърнал бащата – там е заключено най-хубавото. Но ти си мъничка още за него. Като пораснеш, ще го получиш и ще му се радваш, докато си жива.
Расло девойчето, порасло. Дал му мъдрецът златния ключ от заключената стая.
Припнало то, отключило вратата. Но що да види – хурка, вретено и разтворена книга. Нищо друго!
Отишло девойчето при татко си и му рекло:
– Ти ми казваше, татко, че в заключената стая било най-хубавото, пък аз намерих там само хурка, вретено и книга.
– Но това, дъще, е най-хубавото! – рекъл мъдрецът. – Хурката и вретеното са трудът, а книгата – учението.От тях няма нищо по- хубаво на тоя свят. Всичко добро е постигнато с труд и знания.“
– Заспа ли?
– Ахъм. Почти. Но имам въпрос. Утре ще ти го задам. Лека нощ!
И така, ден по ден, вечер по вечер, с въпроси за едно или друго, приказките се занизаха – къде разказани, къде прочетени, къде новоизмислени и записани…
Пак с приказка щракна и един Куфар…
П.П.
Приказката,разказана за лека нощ е Българска народна приказка, а приказката разказана от мен е посветена на баба. И на всички други баби по света.
Благодаря, че прочете края.
Благодаря, че си представи хурката, вретеното и къделята.
И благодаря, че си спомни за баба (си).
Ако и твоята баба ти е разказвала приказки – сподели. Нека нишката не се къса.
