„Туп.
Туп.
Така пада хлябът върху дъската.
А понякога – така пада времето.“
▪️▪️▪️▪️▪️▪️▪️▪️▪️▪️▪️▪️▪️▪️
– Още малко!
– Стига вече…
– Само още една приказка!
– Късно е.
– Ама моля теее…
Правя се, че не чувам.
Преструвам се, че дишам равномерно.
Преструвам се, че съм уморена.
Истината е, че съм будна.
Будна съм от мисли.
От спомени.
От онова особено тегло в гърдите, което се появява само нощем.
След минута дишането до мен се укротява.
Тежи ми върху рамото.
Заспал е.
Ако сега баба беше тук, щеше да каже:
„Ей така се приспива душа – с инат и с обич.“
Усмихвам се.
И както често става – точно тогава сънят си отива.
Туп.
Туп.
Чувам го ясно.
Не знам дали е от спомена, или от стените.
Навремето хлябът се месеше рано.
Още по тъмно.
Баба ставаше първа.
Не светваше лампа – пламъкът на печката ѝ стигаше.
Седях на прага и я гледах.
Как сипва брашното.
Как прави кладенче.
Как сипва вода – на око, без мярка.
Как солта пада между пръстите ѝ, сякаш знае къде да спре.
– Така ли се прави? – питах аз.
– Така се усеща – отвръщаше тя.
Ръцете ѝ бяха напукани.
Сухи.
Тежки.
Но когато месеше, ставаха меки.
Живи.
Туп.
Туп.
Тестото поемаше ударите търпеливо.
Разпадаше се, събираше се, пак се разпадаше.
Докато стане едно.
– Запомни – казваше баба –
хлябът не се бърза.
Ако го пришпориш, ще те излъже.
Не разбирах тогава.
Мислех, че говори за хляб.
После разбрах, че говори за хората.
За живота.
За любовта.
Един ден ме остави сама да меся.
Ръцете ми лепнеха.
Брашното беше навсякъде.
Сърцето ми се свиваше – нищо не ставаше както трябва.
– Не плачи – каза тя. –
Тестото усеща страха.
И става като него.
Наведе се, покри моите ръце със своите.
И месихме заедно.
Туп.
Туп.
Днес не помня точната рецепта.
Нито колко време втасваше.
Нито колко дърва трябваха.
Но помня това:
че хлябът беше топъл.
И че когато го разчупвахме, винаги имаше тишина.
Сякаш нещо се благославяше.
Сега отварям очи.
Нощта е мокра.
Прозорецът – замъглен.
Навлажнявам устни.
Преглъщам.
И ми се струва, че още усещам мириса.
– Мамо? – шепне глас до мен.
– Мм?
– Защо мирише на хляб?
Сърцето ми се усмихва, преди устата ми.
– Защото някой някъде меси – казвам. –
И защото спомените имат навик да се връщат гладни.
– Ще ми разкажеш ли?
– Утре.
– Сега…
– Добре.
Притискам го до себе си.
И започвам:
„Имало едно време една жена,
която знаела как да прави хляб.
Но по-важното –
знаела как да прави дом.“
Туп.
Туп.
И някъде, сигурна съм, баба кимва.
С брашно по ръцете.
И с онзи поглед,
който казва:
„Нишката държи.
Още държи.“
