Тик – так, тик – так, тик – так…
Уж отдавна заспах, а сякаш още съм будна.
Ясно чувам стария часовник.
Тик – так, тик – так, тик – так…
Чувам го на всякъде.
Дори в съня си.
И тя е там – в съня ми.
Държи очите ми затворени.
Сънувам я.
Виждам как стъпва тихо по лъчите на слънцето, после бързо прекосява залеза и ловко отключва вратата на облака.
И изчезва в него.
Изчезва в пухената нежност.
А после идва пак.
Спуска се обратно с дъжда и потича по мен в едно с ледените капки.
Дъждът попива в пръстта, а после утаява мислите ми.
И изчезва заедно с нея.
И изчезвам заедно с нея…
Добрите хора си отиват рано или пък често, много често са самотни.
Но пък силно вярват в бялото.
И в чистото.
А тя, в съня ми, винаги е в бяло.
Или в жълто.
Също като мен.
Бялото е искрена надежда, че доброто надживява винаги смъртта.
Не.
Не съм мечтателка.
Изобщо даже.
Аз просто още силно вярвам в приказки.
И постоянно си рисувам две крила.
Измислям си, че се понасям в нищото сред дългите алеи и прозрачните небеса, а облаците парят перата ми.
Горещи са.
Пред очите ми се появяват дълги лабиринти от цветя, а краските им са различни – преливат между радост и тъга.
Политам на високо.
После кацам.
Прозорецът на таванската ми стая отново е отворен, а дантеленото перде танцува нежно в едно с отлитащите страници.
Става тъмно.
Силуетът ми се обшива от сянката на сребристата луна.
Небето е сияйно и пак си търся път между звездите –
със затворени очи…
Става тихо.
Оглеждам се.
Пак я няма.
Отлетяла е.
Хладината се провира между пръстите ми.
Дантелата танцува.
Не искам тази приказка да свършва.
Искам тя да живее.
Пренаситих се на всичко стъклено и порцеланово край мен.
Искам дъх.
Искам топлина.
Истинска.
Искам магия.
Като тази в Куфара –
светла, топла, чувствена и истинска…
Поемам дъх.
Нежен шепот кара кожата ми да настръхне.
Косъмчетата по гръбнака ми образуват тясна пътечка, която прави завой по голата ми шия и се скрива някъде иззад вече отрязаната ми коса…
Изведнъж осъзнавам, че точно тук ми е мястото.
В КуФаРа.
Месеци наред държа историята в ръцете си и я усещам така, сякаш цял живот е била част от мен…
Всеки ден пред очите ми оживяват образите и картините, прочетени в старите листове…
Месеци наред потайността и мистичното тракане на вековния часовник човъркат като с малка магична пръчица женското ми любопитство …
Тихо е.
Оглеждам се в съня си…
Усещам магията …
Тъмно е.
Сядам на черчевето на прозореца в старата таванска стая и се взирам навън.
Вечерният хлад гали кожата ми.
Свежият полъх полюшва бялото дантелено перде и нежно милва пожълтелите листа, разхвърляни по масата.
Говорят ми.
Вече не се страхувам.
Изтрих много неща и започнх отново да сънувам в жълто…
Жълтото ми отива.
Есента ми отива.
Откривам снимка.
Пожълтяла е.
И в нея е есен.
Тик – так, тик – так, тик – так…
,,Перо от птица“
