Райна и Марко
Кученцето, което подариха на Ванката, се превърна в проблем. Изхождаше се по целия двор и ровеше в цветята. Наложи се да го вържат в края на градината. Взе много да лае и една нощ го пуснаха пред къщата. Марко беше чистокръвна каракачанка и растеше със скоростта на светлината. Първоначално го беше страх от всичко и спеше в една дупка встрани от входната врата. Като поотрасна, започна да пази къщата, но за благодарност получаваше само хвърлен камък или удари с пръчка. Все по-често оставаше гладен и започна да броди по селото. С горда и величествена походка носеше огромното си тяло. Хората се страхуваха. Най-много храна намираше на гробището и се засели там за постоянно. С времето Марко се превърна в господар на мъртвите. Най-много спеше до главата на Бай Киро. Гробът му беше в един затънтен ъгъл, в най-горния край на гробището. Райна, жената на Бай Киро, ходеше всяка седмица да му остави малко домашна ракия и парче сукана баница с бучка сиренце. Бай Киро, преди смъртта си, водеше стадо от сто овце. А пазачите на стадото бяха огромни каракачанки – Цезар, Мурджо и Рила. Рила беше най-люта. Разправяха, че се била със стадо вълци преди да умре. И когато Бай Киро открил тялото ѝ, до нея имало три трупа на вълци – още един път по едри от нея. След като стареца умря и кучетата умряха едно по едно. Марко ѝ напомняше за Киро и Райна започна да го храни, а за благодарност той пазеше гроба му. Понякога Райна оставаше с часове и разправяше стари истории. Често погледите им се срещаха, сякаш за подкрепа и разбиране. Приквечер изпращаше своята господарка до вратата и я наблюдаваше докато се скрие от погледа. Годините минаваха и се понесоха слухове. Хората вярваха, че духа на Бай Киро се е вселил в куче и никой не закачаше Марко. Гробището беше отдалечено от селото и имаше хора само на погребение или на Задушница. Един ден баба Райна не дойде. Не дойде и на следващия ден. Марко я чака няколко дни на входната врата, накрая се върна на гроба на Киро, сви се на кравай и се унесе.
Баба Райна се разболя и на третия ден залегна. Когато усети че умира, повика брат си. Стисна го с последни сили за ръката и едва продума:
– Стояне, брате! Само едно искам от тебе! Още щом излезеш оттука, приготви нещо за Бай ти Киро. Да нахраниш и кучето, все едно мене храниш. И да го храниш, да знаеш, че и аз гладна няма да съм… там.
Щом излезе, Стоян изпълни заръката на сестра си. Сложи в кошницата шише с ракия, хляб, сирене и парче сланина. Вървеше и плачеше. Сълзите триеше в ръкавите на старата вълнена фланела. Намери Марко на гроба. Проговори му, но кучето не помръдна. Приклекна до него и го побутна. Тялото беше останало да пази, а душата му летеше далече, там, където ѝ е мястото.
Заспа баба Райна вечен сън… Като се усмихнал нейния Киро на полето и се подпрял на гегата. Зад него стадото и кучетата. Чуваше музиката от чановете, които тя им връзваше, за да обадят кога си идва Киро и масата да е готова. Рила лаеше така силно, че планината кънтеше. А точно до нейния Киро стоеше Марко и право в очите я гледа. Още да ѝ продума. И сърцето ѝ се изпълни с радост, защото си беше у дома.
Имаше едно време едни мъже с истински имена, които си обичаха кучетата като деца, защото пазеха стадата им с цената на живота си. Имаше едно време…
Днес времената са други. Каракачанките пазят калните дворове на едни псевдомъже с псевдоними вместо имена. Търкат еднометровите вериги с мъртви очи вперени в планината, където броди душата им. Общинските изолатори са пълни с тях. С едни празни рошави тела без душа. Един ден тези породи няма да ги има, защото не ги заслужаваме.
.
Снежана Банева…
П. П. Някои ще ме разберат, други не.
един от разбралите