ВАСИЛ
Трябваше да правя премиера на Зарана. Исках да е представление. Само Васил можеше да е моят Джемал. Помня, когато прочете това:
„… Усещам, че не съм като преди. Имам нужда да поприседна, да подремна… сили нямам. А ми се иска.
Иска ми се да яхна един кон и да препусна чак до долу, до града. Ама не за да вляза в него, за да мога да обърна коня и да препусна по баирите обратно през Родопите, та чак до Пирѝна… Да ми блъска сърцето в гърлото, да тича конят, покрит с бяла пяна, и аха преди да му излезе душата, да кацнем на оня връх, дето главата му е в облаците.
Ей там побит искам да ме види Господ! И оттам бих полетял с все коня при него…“
Помня как му секна дъхът, а аз казах:
– Тука ще влезе един кавал…
– Недей! Тогава съвсем няма да мога да го прочета… Сякаш за мен си го писала…
Беше преди две години.
Бях на 27, когато го видях за първи път в „Сълза и смях“. Играхме за кратко на една сцена. После колегите решиха, че за рождения му ден ще ме увият в един килим и ще ме подарят на Васил. Шегата така си остана. Все ми викаше „Ти си ми подарена, ще ме слушаш!“.
През годините така стана, че се срещнахме пак.
Неговото късо „няма да им се даваш!“ ме е спасило два пъти.
Неговата мъжка дума застана зад първата ми книга.
Мъжката му сълза застана зад втората.
Несломим, непоколебим, голям българин, Мъж, приятел…
Василе, страшно ще ми липсваш!
