Било късна пролет. Красива. Планината се кипрела в зелената си рокля на цветя. Небето дивно синьо било. Понесло слънце едно. От една цепнатина в канара огромна, плахо се показвало поточе. Поглеждало към склона. И лудо се втурвало по него, превръщащо се в дивна река. Кошута в бързей пиела вода. А после мръкнало се. Луна изгряла. Звезди. И чул се полет на сова. А после някъде далеч проблеснала светкавица. А после чул се гръм. Светкавицата светнала по близо. Звездите черен облак скрил. А от небето вятър див се появил. Дърветата страхливо се залюлели. Да се докоснат за кураж. А после дъжд пороен завалял. Сред хаоса първичен на среднощна буря. Гръм треснал. Светкавица. Вода небесна. Гръм. Див вятър клоните превил. А после светкавица една уцелила върха на канарата. Парче от нея паднало в реката. А после вятърът се скрил в гората. А облакът отишъл да спи…
После съмнало. Реката била придошла. А в нея имало нов малък камък. Отвън невзрачен бил. А от на мълнията топлината, отвътре бил се стопил. Понесла го реката дива. А той уплашен много бил. И удрял се в камъни различни. А после скачал в някой водопад. Полягал малко да почине. И после втурвал се напред. Не знаел докъде ще стигне. Но знаел, че трябва да върви. И че ако някой го удари и боли, така е трябвало да стане. Вървял напред. Камък като камък. Стопен отвътре. Обикновен отвън. И всеки удар късче от него отронвал. Боляло. Но не спирал. Година след година вървял. И красотата виждал. И много красота дълбоко в себе си събрал. А после морето видял. Прибрал и него. И в прибоя се спрял. Завил се с пясък. И заспал…
Било късна пролет. Красива. И в една бурна нощ, точно когато една светкавица треснала една канара в планината, в едно градче до нея изревало момиченце. Уплашено. Било страшно. До вчера си плувало на топло, а сега било студено. И за капак трябвало да диша. Но после усетило целувка. И спряло да реве. Момиче малко. С ококорени очи. И бузи сладки. За да го целуват разни жени. А после животът го понесъл. Като планинска река. И удряло се в хора различни. Боляло. От всеки удар се отчупвало парче. Превърнало се в жена. Напред вървяла. И удряли я. От всеки удар се отчупвало парче. Боляло. Но жената знаела, че тъй е трябвало да стане. И, че те удрят, щом напред вървиш. И много красота по пътя си видяла. И много красота дълбоко в себе си прибрала. А после морето видяла. И него прибрала. Нагазила в прибоя. Боса. И не спряла. А трябвало да спре. Защото така ритнала едно камъче, заспало в пясъка, че си счупила нокътя на палеца.
– Ей, заспалата, що ме риташ?—изпищяло камъчето.
– Ой, маникюра ми! Ой, боли!!!- охкала жената.
– Па боли, я! Да не мислиш, че мен ме не боли.-казало камъчето.
– Яяяя, говорещ камък! Сега ще те метна в морето, да не чупиш повече пръсти!-казала жената и го извадила от пясъка. И замахнала.
– Леле, каква красива жена?! Ама, ти що си толкова красива и толкова зла, та искаш да ме удавиш?-казало камъчето.
– Леле, какво красиво камъче? Абе, ти защо си толкова красиво и толкова зло, че ми счупи нокътя?-казала жената и го вдигнала към слънцето…
А после се чувал само прибоя. На плажа стояла жена. С рокля ефирна. И била вдигнала към слънцето най-красивия камък. Камък, роден от светлината на мълнията. И топлината. Ударите, отчупващи от него парче по парче, били махнали всичко ненужно. Останал само жълт чист кристал. А красотата, която докато вървял бил събрал, се виждала в него. Звезди. Луна. Див вятър. Пътеки. Трева… И вълк.
Красиво било. Жена, вдигнала към небето камък кристален. А слънцето съблякло роклята с лъчите си. Жена прекрасна. Жена, родила се през пролетта. А ударите, които понасяла, били отчупили от нея всичко ненужно. Останала само кристална жена. А красотата, която била събирала докато вървяла, останала в нея. Слънце. Небе. Тих вятър. Пътища. Цветя… И птица.
рантов
