Ръцете на баба и дядо
Спомням си ръцете на баба и дядо – набраздени, нарязани от живота, по-твърди от ядката на земята…Всяка линия по тях беше година в радост и грижи. Отрудени, груби, с изпочупени нокти, с черно по жилите, те с благоговение трепереха над хляб и над първо кокиче. Държаха цялата сила на света в юмрук, но я пуснаха да има и за другите, други да я поемат.
Знаеха си тертипа тия ръце: люшваха сватба, яренце израждаха и мед вадеха от пчелина за внуците. Орисани бяха конец да вдяват самотата да кърпят, да галят дюля и снимки по излющени стени, и тютюн да свиват като за последно. Ръцете, които ухаеха на качамак и печени картофи, пускаха радиото, да чуят къде ще вали, после царевица ронеха за кокошките, а те пък кълвяха дните им. Копаеха бразди като същи къртици, здравец разсяваха и вино точеха за свидни гости, пък и гробове преливаха мълком.
Цял живот ринаха сняг и тънки кори за юфка точиха, докато пътят на слънцето побеля. Уж превързани бяха с парче от стара кърпа, а умееха облаците на страданието и отчаянието да разпръскват. Ръцете на баба и дядо скътаха до сушената мащерка истините за живота. Научиха ме, че човек умира не само от глад и жажда, но също от студ и скръб, от предателство и щом любовта си отиде. Най-ценния урок ми предадоха – да питам душата си накъде я тегли и да я оставя да ме води натам.
Неразделни бяха, като че ли невидима нишка свързваше единия с другия. Не остана злато в каруци след тях, ни топове сърма, ни палати, само спомен за достойно минат земен път, запържен с бучка избито масло и джоджен в чугунения тиган на времето. Ранени птици в тях заспаха под черния бъз на смъртта. Ако можех, под млечния път бих ги целунала.
Ивелина Радионова
снимки:Emilia Maslinkova-Mea Photography
