Може би не помните, но преди време споделих с вас нещо много лично. Имах голям проблем, който се опитвах да реша през годините и все не успявах, и този факт ме тревожеше все по-силно. Истината за мен беше, че търсех себе си, но изведнъж, благодарение на любезното отношение на родните русофили към мен, се открих и преоткрих. Тогава сърдечно им благодарих за помощта и въздъхнах облекчено, защото отворих нова страница в своя живот.
Оказа се обаче, че пред всеки човек новите хоризонти не спират да се простират, а знанието и познанието продължават да ни напътстват и направляват. Услужливите русофили не се отказаха да ми помагат със съвети и да ме ориентират в този толкова изперкал свят.
Затова сега ще си позволя отново да споделя с вас как се развива моето духовно израстване, както и запълването на празнините по история, които, оказа се, тогава съвсем не съм научила из основи.
От новото попълнение на прииждащите мои верни фенове разбрах, че съм миндил и глупи, куха рапя, стара леля, както и патладжан; че съм неадекватна жена и съм много зле; че съм жалко същество, утайка пронaцuстка, долна мъpшa, трол.
Оказа се, че отдавна съм станала за смях, нямам място в България и ме посъветваха да ходя да чукам камъни. Обясниха ми, че оттичам в канала, защото историята, макар и неточна наука, има цикличност и 9 септември ще се повтори. Един възпален господин, след като ми написа въздълъг ферман с разяснения за руската история, ме попита имам ли нещо неясно. Друг ме запита защо съм толкова грозна. Трети ми съобщи, че знае, че не ми е лесно, но пък ми е важно да съм в джаза. С приповдигнат тон се поинтересуваха защо не мисля за българските деца, синове и мъже.
Без усилие видяха кашата в моята глава и ме уведомиха, че съм безнадеждна. Препоръчаха ми да заминавам в Киев при наркоманя. Разбрах, че цял свят е видял какво е станало 2014 година, само аз не съм. Получих истеричен писък под формата на въпрос: “Кое е опорка, ма?“, който предполага да осъзная своето невежество. После последва почуда дали съм виждала как валяк мачка асфалт. Разясниха ми впоследствие, че русия ме мачка бавно и методично „барабар с целите ми НАТО и ЕС“. И осъзнах, че щом съм с украинско знаменце на профила, значи съм се изложила достатъчно и нямам право да отправям забележки.
Разбрах, че колкото и да пиша и да се чекна, дори и циганско колело да направя, „фактите си били факти“, а пък в мен няма нищо светло – само тъмнина и злоба. Казаха ми, че говоря наизуст – „бе, пич“, и поради това не могат да ме вземат насериозно. Посъветваха ме да спра да кудкудякам и да църкам като мишле, щото ефекта бил никакъв, нищо че всички „вий сте срещу путин“. Пожелаха ми да бегам у лево, тъй като съм срам, но няма да ме забравят.
И тук идва най-голямото откритие, което ми се случи само преди няколко дни и затова веднага реших да го споделя с вас, за да сте наясно с кого всъщност си общувате тук. След обстойното наблюдение на един много разочарован от живота горд българин-патриот, ми беше поднесено едно проникновено и трепетно описание на моята персона: „Гледам охранена, със скъпо кожено яке, очевидно сте от богаташките украинки, които сте платили хиляди долари, за да се измъкнете от Украйна или по друг начин, характерен за украинките. Не плащате нищо, живеете на гърба на моите данъци…“
И така, приятели, вместо да съм по-ниска от тревата, аз си позволявам да давам мнение, но пък така или иначе времето ми наближава, защото скоро и украинките ще ни прибират от чужбина, за да ни пратят на фронта, а на 9 май „ще марширувате на Червения площад“. След тези пламенни слова се почувствах разкрита и осъзнах, че няма причина да се търся повече. Все пак човекът, без да иска, ми направи комплимент като ме припозна като украинка, нищо че всъщност ме нарече… дебела.
На снимката можете да видите охранения ми богаташки вид, положен в скъпото ми кожено яке, което предизвика толкова сърдечни нарушения на ритъма в сърчицето на една клета копейка. И този път наистина вярвам, че няма какво повече да търся в себе си.
